— „Някъде“, „някого“… — усмихна се Колесниченко. — Александър Борисович вече знае всичко.
— Мисля, че вие също не сте дремали, нали? — поинтересува се Турецки.
— Щом получихме съобщението, че е възбудено наказателно дело за отвличането на Супрун, веднага започнахме оперативната работа — каза Маркуша.
— Какво се изясни?
— Разпитахме съседите от кооперацията. Никой нищо не е видял. Говорихме с пазача…
Маркуша запали цигара, погледна Турецки и изразително махна с ръка.
— Какво? Пазачът е изчезнал? — досети се Александър.
— Яко дим.
— Разбирам, че живеем с три властови центъра. Единият се оглавява от министър-председателя, вторият от президента, а третият — в сянка — е мафията. Вашият край при кой от трите живее? — попита Турецки и обхвана с поглед всички присъстващи.
— Както цялата страна. И при трите — отвърна губернаторът.
— И няма ли как третата власт да се елиминира?
— Ще се намерят възможности — мъдро се обади началникът на местната ФСС. — И сили. Но как да познаем къде е първото, второто и третото, там е въпросът!
— Е-е-е — проточи глас Турецки, — оказва се, че вашите проблеми са по-сериозни, отколкото в столицата! Ние поне ясно виждаме границите.
Колесниченко насмешливо погледна Александър, искаше да каже нещо, но махна с ръка.
— Я по-добре да пием! И да спрем целия разговор. Разследването е възложено на Александър Борисович, а вие сте с него. Ще помогнете с каквото можете. За ваше здраве, Александър Борисович!
Турецки пристигна в Ставропол по светло, огледа хотелската стая, която се оказа просторна, с две помещения, обзаведени със солидни мебели в старинен стил. Искаше да потърси „бръмбарчета“, не се съмняваше, че има подслушвателни устройства, но се отказа и излезе навън.
Тръгна бавно по главната улица — проспект „Ленин“, разглеждаше старинните къщи, взираше се в лицата на минувачите, спираше пред частните магазини. Обичаше да броди из уличките на непознати градове, да влиза в кръчмите, където на чаша бира винаги можеш да намериш готов за разговор събеседник, И се е случвало да се върне в хотела с нови впечатления и мисли.
Александър отмина една малка уличка, излезе на „Мир“, повървя малко и на ъгъла, недалеч от светофара, видя около четиринайсетгодишно момиче, застанало край купчина цветя, струпани до стената на сградата.
— Колко цветя! — рече Турецки, като приближи. — Явно човекът е бил добър…
Момичето погледна Александър и той трепна, толкова невероятна мъка и болка имаше в сините очи на детето.
— Извинете — смути се Александър. — Някой ваш близък ли е?
Момичето мълча дълго, разглеждайки внимателно непознатия, после отвърна:
— Татко.
Турецки веднага си спомни как Супрун му разказа, че по-голямата му дъщеря Олга била приятелка с дъщерята на загиналия професор Василиев.
— Ти си Даша — уверено каза той.
— Да — отговори след малко момичето.
— И имаш приятелка Оля.
— Да.
В очите на момичето се мярна страх, то се обърна и си тръгна.
— Даша, разбирам, че не вярваш на никого — настигна момичето следователят и го хвана за ръка. — Но те моля да ме изслушаш. Казвам се Турецки. Ето картата ми. Моля ти се. Дойдох да разследвам убийствата. В това число и на баща ти, Григорий Ефремович Василиев…
— Генерал ли сте? — попита Даша.
— Засега не съм. Но ако искаш, смятай ме за генерал — усмихна се Александър.
— Слушах за вас от Гриша…
— По-големия ти брат — уточни Турецки. — Имаш и друг брат, Артьом… И какво си слушала?
— Той каза, че само един човек може да разплете всичките убийства. Вие.
— Не знам, Дашенка, дали ще се справя, но ще се старая… Накъде отиваш? Ще те изпратя!
— Няма нужда. Ето нашия блок — посочи една красива кооперация момичето.
— Ще те изпратя. Още повече че е наблизо — реши Александър.
— А генералите не ги ли следят? — попита тревожно Даша.
— Понякога.
— Тогава не идвайте, няма смисъл.
— Заповядах да махнат охраната.
— Може да е охрана, а може…
Момичето не се доизказа и пак забърза напред.
— Обещавам ти, Даша. Ще намеря убийците на баща ти — каза внезапно Турецки.