— Вече ми обещаха — отвърна момичето и се взря в Александър тъжно с разбиращ поглед.
— И вероятно пак генерали?
— Най-главните в нашия град.
— Ти си чула какво е казал за мен по-големият ти брат. И аз съм тук, във вашия град. Искам да се запозная с братята ти. Нали също са военни… Впрочем мога и сега да се отбия. Ако разрешиш.
— Няма ги.
— Как така? — не разбра Турецки.
— В командировка са.
— И двамата ли?
— Да:
— И кога заминаха?
— Завчера.
— Нещо спешно?
— Не знам. Често пътуват.
— Такава им е работата, Дашенка. И аз рядко виждам моята дъщеря…
— Пристигнахме — каза Даша. — Довиждане.
— Довиждане. Нали нямаш нищо против да ви дойда на гости?
— Както каже мама…
— Ще позвъня. Мисля, че дотогава братята ти ще се върнат.
Момичето се усмихна и изведнъж го прегърна, притисна се в него за миг, а очите му се навлажниха.
На път за хотела Турецки размишляваше за тъгата в погледа на Даша. „Не ти се беше случвало такова нещо, Александър Борисович — мислеше наум. — Не си добре с нервите, скъпи, не си… Отпусни се.“
— Трябва да пиеш по-малко! — изрече на глас.
— Какво казахте? — спря се възрастен минувач.
— Казвам, че народът трябва по-малко да пие.
— Вярно, другарю, по-точно, господине — съгласи се сериозно минувачът. — Пият, да прощава Господ, като камили!
След тази забавна случка Турецки си отдъхна, настроени ето му се подобри. След като изкачи широките мраморни стъпала към входа на хотела, Александър протегна ръка, за да отвори, но някой го спря вежливо:
— Моля, Александър Борисович!
— Откъде идваш? — попита Турецки, като се вгледа и позна в предпазливия младеж офицера от московската ФСС. — Нали трябваше да бъдеш при Супрун!
— Там останаха тримата, макар че в Степное няма какво да правят. Казаците няма да оставят Супрун.
Във фоайето към Турецки се присъедини още един младеж от ФСС от Москва, а на четвъртия етаж видя и трети, застанал недалеч от вратата на стаята му.
— Не бързайте, Александър Борисович — прошепна офицерът, прикри Турецки с тялото си, даде знак на другаря си и той бързо закрачи към мъжа до вратата.
— Вие също не бързайте, майоре — тихо рече Турецки и кимна към сакото на непознатия, под което според него имаше оръжие.
— Здравейте, Александър Борисович — подаде ръка непознатият, когато тримата го наближиха.
— Здравейте…
Мъжът погледна охраната и малко позабави отговора си.
— Свои хора са — предупреди го Турецки. — От Москва.
— И все пак бих искал да си поговорим насаме.
— Мисля, че при мен не е безопасно… — започна следователят, но майорът вежливо го прекъсна:
— Отворете вратата и влизайте. Стаята е чиста.
— И кога успяхте? — усмихна се Александър. — Може би сте видели как разговарям с едно момиче?
— Не ни ли забелязахте? Много добре!
Мъжът погледна охраната с видимо уважение и се представи.
— Богданов, майор от милицията.
— Заповядайте, майоре. Как е малкото ви име?
— Казвам се Алексей Иванович.
— Вечеряхте ли? — Турецки се обърна към охраната и като видя, че се споглеждат, добави: — Влезте и вие. В хладилника е пълно с храна. Ние ще отидем в спалнята, а през това време пригответе нещо. Има вино от запасите на генерал Маркуша, само че не го изпивайте всичкото. Коняка — може! Елате, Алексей Иванович.
Майор Богданов минаваше петдесетте, но изглеждаше стегнат и здрав. Невисок на ръст, но добре сложен и Турецки не пропусна да му го каже.
— Силен съм — не възрази майорът. — Нали все още се катеря по планините. Като започнах от десетгодишен, та още продължавам.
— Значи покорител на върховете? — усмихна се Александър.
— Не знам какъв покорител съм, но на Еверест съм се качвал. И то неведнъж.
— Значи майстор на спорта! Поне така съм чувал от специалистите.
— Имам значка — отбеляза скромно Богданов. — Но стига за това. Не се отнася до работата. Мисля си как да започна, откъде…
— Ами от самото начало!
— Може и така. Аз работя в управлението. Близо двайсет години тичах по оперативна работа, но след един случай… — Майорът замълча. — Натичах се.