— Вярно, но непълно. Сега хората виждат от съседите си — на някого му е провървяло, намерил е начин, претрепал се от работа и в крайна сметка има мерцедес и строи къща в кварталите, където по-рано живееше само партийната върхушка. Разбират, че може да се живее и в наше време, и то не лошо. Надеждата и завистта движат хората.
— Не, господа — намеси се в разговора Миша Юсин. — Вярно, че до някое време руският народ си е стадо, но ако се надигне… Майчице, не искам да мисля! Страх ме е от руския мужик! Ако зависеше от мен, бих направил всичко, за да му осигуря хляб, зрелища и жени! Само тогава ще има пълен ред.
— Миша, ти удари в десетката — рече Потапов. — Точно това искаме да дадем на нашия многострадален народ. Хляб, зрелища и жени… — Потапов си погледна часовника. — Заминавам с вечерния полет. Предполагам, Николай Михайлович, че се уговорихме с вас за всичко?
— Уговорихме се да се кандидатирам за Думата — уточни Колесниченко.
— За което и пристигнах тук — усмихна се Потапов. — След ден-два очаквайте телеграма да се явите в Москва, а във вашата родна Курска област още днес започва събирането на необходимите подписи за издигане на кандидатурата ви.
— Още днес? — смая се Колесниченко.
— Точно така. Впрочем работата вече е започнала.
— Без моето съгласие?
— Бях убеден, че ще се съгласите — отвърна Потапов след кратко мълчание и в ласкавите му очи се появи сурово изражение, което мигновено изчезна.
Всичко мина така, както го предсказа депутатът Потапов. По улиците на районните центрове в Курска област и из селата се появиха майсторски направени плакати, призоваващи хората да гласуват за Колесниченко, вестниците се изпълниха с негови интервюта, местната телевизия непрекъснато въртеше предизборния му клип, а и самият кандидат не дремеше. Обикаляше из заводите и фабриките, говореше по градските площади — у него неочаквано се откри ораторски талант. Говореше с хората просто, достъпно и уверено. Спечелила първия тур с огромна преднина пред съперниците си. Дадоха на Николай Михайлович апартамент в Москва, и то не някъде в покрайнините, а в центъра, близо до спирката на метрото „Улица 1905“. Той прекрасно разбираше, че завърза връзки благодарение на огромните суми, които пристигаха от общата бандитска каса. Чисто и просто купи десетина чиновници, заемащи отговорни постове в апарата на президента и на министър-председателя. Към Курска област потекоха пари, бяха започнати няколко многоетажни кооперации за трудещите се, отвориха се нови работни места. В същото време бяха отделени десетки хектари земя в най-красивите места, близо до областния център, за строителство на къщи за „новите руснаци“. Набързо се приватизираха старинни сгради, които се превърнаха в кафенета, скъпи хотели и ресторанти.
Разбира се, Николай Михайлович се досещаше, че едрите чиновници не живеят само от заплатите си, но не можеше и да предположи, че вземат подкупи по десетки и стотици хиляди в зелено. Разпродадоха страната, напълниха си джобовете, рядко някой успяваше да устои на изкушението. Николай Михайлович познаваше част от тях, разговаряше надълго и дълбоко в душата си ги уважаваше, но и ги съжаляваше. Те говореха пламенно, правилно и умно, но това бяха само думи, а самите хора бяха бедни. В Русия бе дошъл Негово Величество доларът, който вече командваше парада. А доларите се намираха в съвсем други джобове, у бившата партийна номенклатура, криминалните структури и новите руски богаташи.
Колесниченко изкара в Думата около година. В един прекрасен летен ден Потапов го покани на вилата си. Беше топла августовска вечер, седяха на верандата, обградена със силно избуяла поветица.
— Ето че дойде време, скъпи Николай Михайлович, да станете губернатор — започна с усмивка Потапов.
— И накъде да поемам? Към Чукотка ли?
— Защо към Чукотка? Там е студено.
— Доколкото знам, след смъртта на чукотския губернатор там току-що са насрочени избори…
— Не само в Чукотка умират губернатори — отвърна загадъчно Потапов. — Не, ще бъдете губернатор на вашия любим южен край.
— Значи издигат моя адаш Николай Погаляев? В столицата ли?
— Да. Местят го. И то много високо — усмихна се Потапов.
Известно време те се гледаха в очите, после Колесниченко отмести погледа си и изрече глухо: