— Всички мъже го знаят — усмихна се Глеб.
— Уютно ли е?
Глеб измърмори неопределено.
— Имаш ли шофьорска книжка?
— От осемнайсетгодишен.
— Сядай на кормилото.
Не бяха успели да минат проспект „Ленин“ и телефонът запищя:
— Преследват ви две западни коли — съобщи Падерин. — Бъдете внимателни.
— Благодаря, Игоре. Настъпи педала, Глеб!
3.
При вида на първите къщички в Татарка нещо трепна в сърцето на майор Павел Голованов. За напрежението му имаше основателна причина.
Служителят на МУР беше идвал в Татарка два пъти. Първия — след Афганистан, когато дойде да съобщи на Настя за смъртта на мъжа й, а втория — след около четири години. Пристигна по някакъв повод в Ставропол, а вечерта взе такси и полетя за Татарка, като предварително се натовари с разнообразни мезета и пиене. Искаше да види Настя, да поговори с нея и да се върне обратно още вечерта, но не стана така. Дали Настя пийна доста, или болката от загубата на мъжа й се беше притъпила, но тя допусна до себе си Паша Голованов и майорът живя у тях цели десет дни. Тогава се запозна и със съседа Владимир Байбаков.
Голованов вече започваше да мисли за женитба, но Настя неочаквано заяви директно на майора да си отива още същия ден. Майорът не разбра защо жената го гони, нали миналата нощ всичко си беше наред, по-хубаво не можеше да бъде. Но това сякаш не беше същата Настя. Тя му забрани да идва повече, да пише, да й се обажда по телефона и да изпраща телеграми. Наложи се да си тръгне. Но не я забрави. Пишеше й писма, търсеше я по телефона, но отговор така и не получи, а като чуеше гласа му по телефона, Настя веднага затваряше. Така че имаше защо да се вълнува.
— Къде отиваме? — попита Демидич, който караше.
— Право при Байбака — нареди Голованов.
— Дали да не се огледаме първо, да преценим обстановката? — предложи предпазливият оперативник Филя.
— Ти не си на разузнаване — отсече майорът. — Попитай жената за адреса на Байбака — и посочи една млада минувачка.
— Ама не знаеш ли?! — възкликна жената след въпроса на Филя. — Целият край го знае, пък ти не!
— Ако знаех, нямаше да питам!
— Ще минеш пазара, завиваш наляво и ще видиш!
— Ти кажи адреса!
— Карай, карай, там ще ти го кажат! Така ще ти го кажат, че няма да си познаеш хората! — засмя се жената, погледна младежа и добави: — В Татарка има само една такава къща.
И наистина, отминаха пазара, свърнаха зад ъгъла и видяха красива къща, опасана с чугунена ограда. Къщата беше наполовина скрита зад лоза, до масивната порта се стигаше по пътечка от мраморни плочки.
— Възгордял се е Вова Байбака — пророни замислено Голованов.
— Пораснала му е работата!
— Накъде да карам? — попита Демидич.
— Към портата. И натисни клаксона.
Отпред излезе пазач.
— Е? — попита той и зорко огледа седналите в колата.
— Какво екаш? — усмихна се Голованов. — Още не си отворил.
— Кого търсиш?
— Шефа.
— Няма го.
— А ти го потърси и му кажи: дошъл е майор Голованов. Действай!
Пазачът огледа пристигналите гости.
— Много тежко го раздавате, братлета — озъби се той.
— На кое викаш тежко? — усмихна се Голованов и слезе от колата.
— Стой! — извика пазачът.
— А ето го и шефа! — усмихна се широко майорът, гледайки над рамото на пазача. — Вова! Вовик!
Пазачът се обърна машинално, което бе напълно достатъчно за Голованов и след няколко секунди младежът вече лежеше по очи на земята, забил нос в пръстта.
— Пусни ме… — изхриптя той.
— Братле — напомни майорът. — И той ще ми се пише братле. Моите братя са в колата.
Голованов измъкна от пазача пистолета, свали по навик пълнителя, опипа джобовете му и извади мобилния телефон.
— Обади се!
— На кого?
— На моя приятел, на Байбаков!
— Истината казвам, няма го!
— Ами какво се озърташ? — попита сърдито майорът.
— Ми така… То…
— Стани! И отсега нататък помни: да не викаш силно и да не посягаш към патлака! — Голованов го погледна и поклати глава. — Всичките ли хора на Володя са такива?
— Ти ме подлъга — изломоти пазачът. — Ако…