— Помогни ми, татко — повтори Голованов.
— Ти си момче на място. Орел! И ще кажа честно, харесвам те. Гледам, и другарите те уважават.
— Малко е да се каже уважават — усмихна се Демидич. — Той е командир. И това казва всичко.
— Ти, Павеле, не се ли ожени? — попита предпазливо старецът.
— Не съм.
— Как така? Време ти е — уж не повярва Николай Василиевич.
— Аз обичам Настя.
— Не го показваш както трябва. Не пишеш, не звъниш, а трябваше да идваш!
— Тя ми забрани!
— Жена с характер — съгласи се старецът. — А пък, от друга страна, сега не си чужд за нея. Максим понякога пита, къде е, вика, моят татко…
Филя се върна с пакети в ръцете — огромно количество бутилки, колбаси, кашкавал и филета.
При вида на такова богатство Николай Василиевич се намръщи. Нищо не каза, но си помисли, че нямаше да е лошо да се посъветват с него, преди да ходят в магазина, и в неговото мазе щеше да се намери нещо за мезе.
— Момчета, да не сте от „новите руснаци“? — попита той.
— Приличаме ли? — широко се засмя Филя.
— Сега, мили мой, не можеш ги разбра… Така се обърна всичко, че само можеш да вдигнеш рамене… Гледам, че си накупил за половин милион!
— Мама! — извика Максим.
Голованов се обърна и видя как момчето с всички сили тича към майка си, изправена до портата.
— Дръж се, командире — рече Филя.
Максим стигна до майка си, скри се в полата й и зашепна нещо, като се оглеждаше към чичковците.
Настя бе снажна черноока жена с дълга плитка, преметната пред високите й гърди.
— Имаш вкус, командире — обади се Демидич.
— Замълчи — просъска Голованов.
— Върви, Павеле — обади се Николай Василиевич. — Посрещай. Какво стоиш като закован?
Майорът се приближи бавно към жената.
— Здравей, Настя…
— Здравей, Паша — напевно отвърна жената. — Какво те води насам?
Голованов дълго я гледа, после попита с треперещ глас:
— Настенка, защо направи така?
— Върви, Николай Василиевич, върви — забоботи Демидич. — Иди спасявай положението. Виж, той нещо говори, а тя нито дума не обелва. Върви.
Старецът тръгна на помощ.
— Тате… — обади се укорително Настя.
— Аз какво? Аз нищо. Ей го онзи с орловия поглед. Щом погледна Максимка, веднага позна. А вторият, здравенякът, също позна и го изръси!
— Наистина ли? — усъмни се жената. — Наистина ли така беше?
— Честен кръст! — прекръсти се старецът.
Настя гледа известно време ту сина си, ту Голованов и изведнъж се усмихна.
— Наистина си приличате… Ама ти, тате, как посрещаш гостите навън? Кани ги вкъщи.
Николай Василиевич намигна хитро на Голованов:
— Ти стой по-близо до синчето. Разбра ли? Докато свикне, Паша, тежко ще бъде. Усещам аз…
— Трябва да се обадя — рече с пресипнал глас майорът.
— Звъни. Нали не си забравил къде е телефонът!
Голованов се обади в хотела на Турецки, но не се надяваше да го намери там. Но някой веднага вдигна слушалката.
— Слушам — разнесе се познатият, малко дрезгав глас на Слава Грязнов.
— Какво правите там, шефе? — удиви се Голованов.
— Охо! — разсмя се Грязнов. — И ние обожаваме грозденцето! Ами ти къде си?
— Наблизо. В едно село, Татарка.
— Знам го.
— Ходил ли си там?
— По-добре питай къде не е ходил Грязнов! С какво се занимавате?
— Действаме съгласно получената заповед.
— Чувам. Гласчето ти весело, майоре. С винце ли се веселите?
— Трябва ми кола, командире.
— Ама вие пеша ли стигнахте до Татарка?
— Сега нищо повече не мога да ти кажа — понижи глас Голованов. — Тук, братле, стана една… Постарай се, командире.
— Кажи адреса.
— „Нагорна“ 17.
— Чакайте.
Грязнов пристигна след около половин час с микробус, не беше сам. В двора влязоха служителите на МУР, ухилени до уши — Шура Дяконов, Льоня Удачин, Николай Орлов, цялата компания.
— Настя, всички те са приятели на Максим — поясни Голованов в отговор на смутения поглед на стопанката. — Бяхме в една рота.
— Моля, заповядайте — покани ги вкъщи жената.
Грязнов галантно целуна ръката й.