— Майоре, защо не ни предупреди?
В това време на верандата излезе малкият Максим. Грязнов погледна момченцето, после премести поглед към майора, към смутената Настя, която тръгна бързо към къщи и взе детето със себе си.
— Да не е твое? — попита неуверено Грязнов.
— Мое е — усмихна се широко Голованов.
— Добре си поработил. И много потайно. На колко е?
— Кара третата.
— Какво ли не прави човек по заповед на Турецки! — хихикна някой.
— Защо си мълчал? — попита строго Грязнов.
И младежите забръмчаха като кошер: не е хубаво, командире, да се крие такова нещо от приятелите, никак даже не е хубаво.
— Не знаех, братлета! — въздишаше Голованов. — Ей, Богу, не знаех. Сякаш сънувам!
— А Турецки откъде е разбрал? — попита Слава.
— Какво общо има той?
— Нали е наредил да дойдете в Татарка…
— Командире, времето върви — почука по часовника си Филя.
— Без теб няма да гръмнат! — обади се Голованов.
— Кой? — Грязнов наостри слух и огледа Филя и майора.
— Казвам по принцип.
— Майоре, нещо го усукваш. Хайде докладвай!
— Трябва да арестуваме един бандит и да го доставим на Турецки — каза Голованов.
— И какъв е планът?
— Скрил се е в една къща — усмихна се майорът. — На местния бос Володя Байбака.
— Не съм го чувал — отвърна Слава, след като помисли.
— Нов е, но вече на почит.
— Питах за плана.
— Трябва да отидем и да го арестуваме.
— Защо не го арестувахте?
— Щяхме да търсим помощ от местните органи, но се отказахме. Байбака сигурно ги е купил.
— Голяма ли е охраната?
— Хлапетии…
На верандата се показа Николай Василиевич.
— Момчета, масата е готова. Влизайте!
— Идваме! — обади се Слава. — Филимон, ти защо си почукваше по часовника? — обърна се той към Филя. — Притеснява ли те нещо?
— Масата е прекалено богата — усмихна се Филя. — След такова ядене ще ни изловят по бели гащи.
— Добре, по сто грама и поемаме — реши Грязнов.
— Разбирам, майоре, не е удобно. Поемам всичко в свои ръце. По пътя ще ми обрисуваш обстановката.
Грязнов направи всичко по силите си, за да успокои домакините. Разказваше вицове, смееше се заразително, а после, като видя, че те не могат да се отпуснат, съобщи, че се оттеглят по служба за един-два часа и ще се върнат.
— А ти, майоре, остани — предложи Грязнов, забелязал премрежените очи на Настя.
— Остани, командире — подкрепи го Филя.
— Защо? — измърмори Голованов и стана от масата. — Да тръгваме.
По средата на пътеката към портичката се обърна: на верандата, скръстила ръце на гърдите, стоеше Настя. Завладян от чувства, майорът се втурна към жената.
— Настя — прошепна той и хвана ръцете й.
Очите й се напълниха със сълзи и тя изведнъж отривисто го прегърна.
Мъжете деликатно се обърнаха и тръгнаха към колите.
— Командире, аз ще отида — каза Филя, щом волгата спря пред будката на къщата.
— Аз ще отида — отговори майорът и подаде пистолет на Грязнов.
— Командире…
— Чакай сигнала, Филимон — намигна Голованов.
— О! Здравейте отново! — усмихна се широко пазачът, като видя майора.
— Обади се!
— И какво да кажа?
— Напъни си тиквата де!
— Голям си веселяк! — засмя се младежът и извади мобилния телефон. — Ало! Пак пристигна. Да. Същият…
Голованов взе мълчаливо телефона от ръцете му.
— Владимир, искам да говорим. Заповядай да ни пусне… — после се обърна към пазача: — Обискирай ни.
Пред входа на къщата се появи бодигардът и вежливо го покани:
— Моля, след мен.
Те се качиха на втория етаж и мъжът отвори една от вратите. В стаята бяха Байбака и Ястреба.
— Седни, Павка — покани го Байбака.
— Благодаря. Бързам.
— Запознайте се — кимна към Ястреба Владимир.
— Е, какво реши? — попита майорът, без да обръща внимание на думите на Байбака.
— Павка, сбъркал си адреса — усмихна се Байбака.
— Може — съгласи се майорът. — Льоня, ще тръгваме ли?
— Къде?
— Засега в Ставропол. Друга заповед нямам.