— Имам си планове.
— Ще се наложи да ги промениш.
— Тази история започва да ми омръзва — обърна се към Байбаков Ястреба.
— И на мен — кимна Голованов.
— Майоре, върни се там, откъдето си дошъл — навъсено рече Ястреба. — И благодари на Бога, че те пускаме жив!
— Звънни на твоя човек отпред — предложи след кратко мълчание Голованов. — Нека да даде телефона.
— На кого?
— Той ще види.
— Павеле, какво си намислил?
— Володя, поговорихме си добре, но изглежда не е било от полза. Хората ми са отпред.
— Руските вълци? — попита Байбака.
— Къщата е обкръжена. А след като поговоря по телефона, от нея едва ли ще остане нещо…
— Не те разбрах. Обясни.
— В къщата, Володя, дремят две радиоуправляеми ракети. Едната е на двора.
— Майтапиш се… — не повярва Байбака.
— Какви ти шеги — поклати глава майорът. — Имам заповед.
— Но, Паша, нали и ти ще хвръкнеш — отвърна Байбака след дълго мълчание.
— Вече хвръкнах, Володя. Както виждаш, нищо ми няма, живея. Обади се.
— Ами ако откажа?
— Ако откажеш — погледна часовника си Голованов, — остават ни три минути и двайсет и шест секунди.
— Какво се разправяш с него? — закрещя Ястреба и подскочи. — Не виждаш ли, че те поднася!
Байбака натисна копчето на телефона.
— Има ли някой покрай теб? — попита.
— Стои един…
— Дай да се обади — заповяда Байбака и предаде телефона на майора.
— Не вярва. Така че действай.
— Тъй вярно, командире.
— След две минути и четирийсет секунди.
— Разбрано.
— Наливай, Владимире — усмихна се Голованов.
Байбака напълни чашките, изпи своята, погледна часовника, отиде настрана и започна да набира някакъв номер по телефона.
— Байбаков. Свържи ме с шефа.
Без да откъсва поглед от часовника, той нервно почукваше с пръсти по апарата. Най-после оттатък се обадиха.
— Имам гости. Руските вълци. Старата история… Остава по-малко от минута. Разбрах.
След като прекъсна разговора, Байбака се обади на пазача:
— Извикай го… Как кого? Този, който стоеше до теб! — изкрещя той. — Бързо.
Байбака подаде телефона на майора.
— Отбой — каза Голованов. — Сега ще излезем.
И майорът въпросително, но настоятелно погледна Ястреба.
— Ти няма да излезеш — рече спокойно Ястреба, — теб ще те изнесат.
Не успя да извади своя макаров: страшен удар с крак се стовари върху главата му. Беше Байбака.
— Колко жалко, че не си с нас, Володя — поклати глава Голованов. — Да не го уби?
— Ще му мине.
— На Кръстника ли се обади? — усмихна се майорът.
Байбака не отговори, наля си мълчаливо коняк и го изпи, без да предлага на госта.
— Питам, защото в колата е старият му познат полковник Грязнов от МУР. Два пъти го е залавял.
— По-добре кажи къде са скрити ракетите — обади се навъсеният Байбаков.
— След като той се качи в колата — кимна към Ястреба майорът. — Размърда се…
Владимир се надвеси над Ястреба, побутна го по бузите:
— Льоня, ставай.
Ястреба седна, потърка силно лицето си с длан.
— Предаде ме ти, Володя…
— Пийни — подаде му чашата.
А Грязнов негодуваше в колата край будката:
— Криете вие нещо от мен! Какво мълчиш, Филимоне?
— Ами какво да кажа?
— Какво сте намислили? Хайде казвай.
— Нищо.
— Къде е той? Защо не идва?
— Ще дойдат…
— Не мога да разбера какво става, но усещам, че работата намирисва на гнило.
— Недей да мислиш толкова, не се притеснявай… Идат!
По пътечката от къщата към будката се показаха Голованов, Байбака и Ястреба. Филя подсвирна тихо и от храстите веднага се появи Шура Дяконов.
След като Байбака съобщи, че заповедта за предаването му е получена от Кръстника, Ястреба се примири със съдбата си. Реши, че по-добре в затвора, стига Кръстника да забрави за съществуването му.
— Върви си прибери играчките — каза Голованов, след като натовариха Ястреба в колата. — Или ще извикаш сапьорите, Володя?
— Ясно — обади се навъсено Грязнов.
— Нека ги вземе — рече Байбака.