Александър получи шифрограма минутка преди Кръстника да излезе от вилата си. След няколко часа изчезнаха и краевите началници, в това число и самият губернатор. Естествено, всички места, където можеше да бъде насрочена срещата, бяха поставени под наблюдение. За целта се наложи да задействат множество хора, но Турецки отлично разбираше колко е необходимо това.
Беше установено, че колите на началниците на УВР и ФСС и на губернатора около шест часа вечерта са били във вилата на Колесниченко, близо до езерото Сенгилей. Няколко минутки по-късно там са пристигнали Кръстника и охраната му. Гостите се разотишли след два часа и петнайсет минути. Старши следователят бе приятно изненадан от помощта, която му оказаха майор Богданов и началникът му Холмец. Девет души от местното управление на вътрешните работи, за които майорът гарантираше с главата си, се съгласиха да се включат в разследването на убийствата. „Има добри момчета, има — повтаряше Богданов. — Не всички са станали изменници.“ Турецки говори с тях и разбра, че страшно много неща в техния трая не им харесват. Стига да бяха уверени, че семействата им няма да пострадат, те бяха готови на всичко. Постепенно се натрупваха факти, но за съжаление не бяха достатъчно, за да предявят обвинение. Александър вече можеше да подведе под наказателна отговорност за извършени злоупотреби всеки от краевите началници, но не бързаше, добре знаеше как ще свърши всичко. През цялата си следователска практика се беше учил да чака и сега търсеше сгоден случай, за да нанесе силен удар по структурите на организираната престъпност в района.
Турецки не забрави разговора с директора на ФСС, който му съобщи за агент, внедрен в местните криминални организации, но засега той не даваше признаци на живот. Понякога му се струваше, че някой от приятелите на майор Богданов спокойно може да се окаже агент на ФСС.
Старши следователят съзнаваше, че трябва да се цели нависоко, към губернатора, и упорито търсеше конкретни улики срещу Колесниченко по делото на Супрун. Дори отиде с Фьодор Степанович до вилата край минералните бани, откъдето той бе избягал. И ходенето не беше напразно. Горският Гришуня, при когото се отбиха, си спомни, че него ден на вилата на губернатора е кацал вертолет. Той уверяваше, че вертолетът бил на губернатора.
— Аз ли не знам? — горещеше се Гришуня. — Кажи му бе, Степанич! Аз ли не знам? Ще го позная по звука, да не говорим, като го видя! Губернаторският беше. Кацна и отлетя. А преди това дотичаха едни момчета. Търсеха някого.
— Мен — усмихна се Супрун.
— Теб? Че що пък?
— Имаш ли телевизор?
— Гледам. Само че няма какво. Само голи жени дават!
— Тях гледай — засмя се Турецки. — Пък казваш — няма какво!
Гришуня се изплю.
— Значи теб търсели — рече той замислено. — В моя сеновал имаше един човек. Загубил пътя. Те се юрнаха като луди нататък.
Горският веднага позна Сидорчук на снимката.
— Тоя беше. Точно. И вторият си прилича… А ти какво викаш за телевизора, Степанич?
— Довечера гледай на двадесети канал. Ще говоря по телевизията. Всичко ще разбереш. И аз бях тук същия ден — усмихна се Супрун.
— Ами?! — не повярва старецът.
— Копаеше в градината, а аз звънях по телефона.
— Не съм те забелязал… Кога ще дойдеш на лов? Яребицата излезе.
— Не ми е до яребици, Гришуня — въздъхна Супрун.
Но защо? — възрази Турецки. — Ще свършим някои неща и ще дойдем. Ще вземете ли и мен?
— Голямо началство, а? — погледна към Супрун горският.
— Не е малко.
— По-голям ли от нашите?
Вместо отговор Фьодор Степанович само разпери ръце.
— Питам, щото тук идват на лов само големи началници. Вземат бележка от губернатора!
— А без бележка? — попита Турецки. — Не си допаднахме с вашия човек.
— Може — отговори старецът. — Ако си със Степанич и си държиш езика зад зъбите.
И тъй, на вилата бе идвал вертолетът на губернатора. След разговора на сътрудниците от „Пантера“ с пилота той потвърди писмено кацането и датата. Това е отбелязано в протокола за разпита на свидетеля. Сътрудниците не са забравили да препишат от диспечерския дневник данните за излитането и връщането на летище Ставропол.