На вратата се почука и в стаята влезе Игор Падерин.
— Александър Борисович, търси ви някакъв господин.
— Нека влезе.
На прага застана Алексей Петрович Кротов.
— Добър ден, Александър Борисович — както винаги вежливо и сдържано поздрави той.
— Най-сетне! — възкликна Турецки. — Здравейте! Гърлото ми е пресъхнало!
— Нима от сутринта не сте пили? — усмихна се Кроткия.
Старши следователят сложи на масата бутилка вино, чаши и цяла купчина плодове.
— Яж! Тук, братче, не ти е столицата! Тези диви круши лично аз съм ги брал в гората!
— Благодаря. Вече хапнах. Не съм за първи път по тези места.
— Интересно… И къде си отседнал?
— В Кисловодск.
— Не може да бъде!
— Защо?
— Нашите момчета щяха да те засекат.
— Значи не могат да се мерят с разузнаването на вътрешния министър.
— За твое здраве, Алексей Петрович.
— Наздраве, Александър Борисович — отговори Кроткия и едва отпи от чашата. — Канен сте на обяд. Така че не се увличайте — добави той, като забеляза, че Александър изпи на един дъх чашата си.
— От кого?
— Бъдещият председател на Руската партия на демокрацията и реда господин Станислав Станиславович Акимов.
— И къде?
— В ресторанта „Далеч от съпругите“, извън града.
— Нещо не ми хареса там — намръщи се Турецки.
— Втория етаж. Отделна зала.
— И какво иска от мен?
— Той — нищо. Макар че познанството с човек като вас винаги е приятно.
— Зависи на кого…
— Станислав Станиславович не знаеше, че сте тук, в Ставропол.
— И ти ли го осветли?
Турецки никак не можеше да свикне да говори на „вие“ с Алексей Петрович, често смесваше с „ти“ и най-накрая окончателно преминаваше на неофициалната форма. Но Кроткия не си го позволяваше, строго следваше привичката си.
— Щях да го направя, ако с него нямаше дама.
— И хубава ли беше?
— Очарователна.
— Щом ще е в отделна зала и с очарователна дама, трябва да отидем — реши Турецки. — Жена му?
— Акимов е заклет ерген.
— Значи дамата го е информирала за моето пристигане?
— Правилно се досетихте.
— А очарователната госпожица откъде знае, че се намирам в Ставропол? — попита след кратко мълчание Турецки.
— Именно очарователните дами знаят някои подробности от живота на хора като вас — усмихна се Кроткия.
— И за кого работи?
— Това не знам — отговори Алексей Петрович. — Чакат ни в два часа. Ще имате време да погледнете едно кратко послание.
С тези думи Кроткия извади от джоба на сакото си плик, на който бе написано: „За А. Б. Турецки. Да се връчи лично“.
Александър отвори плика, извади няколко снимки и навита на руло лента. На снимките бе губернаторът Колесниченко, застанал на стъпалото на вертолета си, сниман в различни ракурси. На една от снимките бе запечатана вилата и на две — Супрун, седнал в кресло.
— Благодаря, Алексей Петрович — рече Турецки. — Дали този подарък не ми го е направила очарователната дама?
— Не зная — отвърна Кроткия и по очите му Александър разбра, че не крие нищо. — Бях на прием у Кръстника, имаше страшно много хора, и Соня бе там. Така се казва дамата. Чак като излязох навън, намерих пакета в джоба на сакото си. Беше направено професионално, не само че са ми го пъхнали незабелязано, а са го направили точно преди да си тръгна.
— Защо говорите в множествено число? Сигурно е бил един човек.
— Казах, че гостите бяха много. Нямам представа за кого работи.
Турецки извади снимките на масата.
— Извънградската вила на губернатора… Фьодор Степанович Супрун. А ето и самият губернатор… Какво пък, ледът се пука, господа съдебни заседатели, както е казал безсмъртният Остап Бендер!
— Вижте лентата, Александър Борисович — с усмивка каза Кроткия.
Той бе поласкан, че Турецки не крие от него съдържанието на пакета, макар да не бе очаквал друго. Дреболия, а ти става приятно!
Лентата се оказа къса, но впечатляваща. В близък план вертолет, от него слизаше Колесниченко.