— Добър ден!
— Здравейте. Избяга. Вината е наша.
Весел смях на губернатора. Колесниченко се качва във вертолета.
— Ами ние какво да правим?!
Твърдото изражение на губернатора и отговорът му:
— Каквото искате. Запомнете, не съм ви виждал, вие мен също. Тук не е идвал никой. Довиждане!
— Мисля, че знам кой е пъхнал лентата в джоба ви — каза Турецки, стана от мястото си, отвори шкафа, където висяха дрехите му, и извади от джобчето на сакото снимката на старши лейтенант Сидорчук. — Не видяхте ли този човек сред поканените у Кръстника?
Кроткия се вгледа в снимката, запали цигара и се обви в дим.
— Не съм го виждал — отговори кратко той.
Този път нещо в гласа му накара Турецки да застане нащрек и той не повярва на думите му.
— Дори да не си го видял там, то го познаваш — уверено рече старши следователят.
— Може би. Познати много, не можеш да запомниш всичките… А дали не е поработил още някой?
— Не ме разсмивай, Алексей Петрович! Нали не знаеше какво има на лентата?
— Току-що я видях за първи път — отговори спокойно Кроткия.
— Във вилата са останали само двама души. Старши лейтенантът от милицията Виктор Сидорчук и Митя Саврасов…
— В това никой не може да бъде сигурен.
— В кое? — не разбра Турецки.
— Че са останали само двама души.
— Пак задавам предишния въпрос. Разгледа ли внимателно лентата?
— Много внимателно.
— И не забеляза, че старши лейтенантът липсва?
— Но и Митя го няма — възрази Кроткия.
— Митя може изобщо да не е жив, а Сидорчук е жив и здрав.
— А вие сигурен ли сте?
— Щом не е на екрана, значи е бил зад камерата. От онези, специалните. Личи си по силно увеличените снимки. Голяма бленда.
— Много бих искал да дам положителен отговор на въпроса ви за този човек — почука по снимките на Сидорчук Кроткия, — но за съжаление не мога. Не беше сред гостите или не съм го забелязал.
— Да смятаме, че не си го забелязал — усмихна се Турецки и прибра снимките в плика. — Само едно не разбирам — защо тези документи са се оказали именно в твоя джоб?
— И аз се чудя…
— Е, хайде — засмя се Александър. — Помисли… Как те прие Кръстника? Пак ли пихте на брудершафт?
— Този път ми се размина.
— Много ли делегати пристигнаха вече за конгреса?
— Прилично. Около половината.
— Грязнов също ще дойде скоро. Делегат!
— Между другото, той къде е?
— Настани се в Татарка. Заедно със своите момчета. Наеха там къща и си живеят царски, всяка вечер пият вино у тъста на Голованов.
— Майорът е успял да се ожени?
— И не само това. Вече си направи син, и то направо тригодишен!
Турецки разказа накратко историята на майор Голованов.
— Все пак интересно нещо е животът — рече Кроткия, след като изслуша Александър. — А от Грязнов се интересуват много сериозно. Разговарях с доктора на науките Гагарински. Те са готови изцяло да финансират агенция „Глория“, доколкото знам, сега директор там е племенникът на Грязнов.
— Те — това Кръстника и останалите с него ли са?
— Точно така — потвърди Кроткия. — На мястото на Грязнов щях да си помисля. Като шеф на МУР би могъл да внедри свои агенти в криминалните структури.
— Предложи го лично на Грязнов.
— Така и ще направя. И ако вие ме подкрепите…
— В никакъв случай! — прекъсна го Турецки.
— Не бързайте. В тяхното предложение има доста смисъл.
— Едно е да си делегат на конгреса, не си задължен никому нищо, а съвсем друго — да получаваш пари от Признати бандити. Добре знаеш, че…
— Който плаща, той поръчва музиката — този път Кроткия го прекъсна. — Поговорката е вярна, но не се отнася за дейността на агенцията. Според мен „Глория“ обслужва ако не чисто престъпни структури, то богати хора, „нови руснаци“. Откъде един обикновен човек ще има картина на Ел Греко или скъпоценности, принадлежали на царското семейство? И кой може да каже, че потърпевшите не са от подземния свят? Заслужава си да се помисли. Племенникът на Грязнов ще има възможност да събира информация отвътре. Работата е рискована, разбира се, но ние сме свикнали с риска.
— Добре, ще поговоря с Грязнов и племенника му — съгласи се най-накрая Турецки.