Фрици кимна. Спомни си какво бе казал Роза: за Ханс изкуството винаги е на първо място, а след него идва голямо празно пространство.
Тя пое дълбоко дъх няколко пъти и попита с овладян глас:
— След като ми изясни становището си, бих желала да попитам как си представяш бъдещето ни.
— Не знам. — В очите с цвят на боров мед се четеше безпомощност. — Наистина не знам. Никога не съм имал по-добра секретарка, но ако предпочиташ да си потърсиш друго място, ще ти напиша отлична препоръка. — Усмихна се криво. — Защо да не останем приятели?
Тя кимна и пак си припомни думи на Роза: С времето станахме добри приятели. Така в крайна сметка получих място в живота на Ханс.
— Добре — проговори, опитвайки се да запази самообладание.
Дойде й твърде много наведнъж. Също както миналата есен, когато отиде набързо в библиотеката да вземе „Вълшебната планина“ за баща си, върна се вкъщи и го завари умрял. Проумя какво се е случило, но не го почувства. Сякаш онемя и оглуша.
— Да — повтори тихо, — в това има смисъл.
Какво казваше леля Хулда? „Дамата не противоречи на кавалера, никога.“
— Да — каза за трети път, — звучи много смислено.
Замахна и удари на Ханс оглушителна плесница. Той я зяпна изумен, а тя заяви:
— Ударих те, защото си невероятно страхлив. Нямам думи да опиша колко ме отвратиха извиненията ти. Страх те е, признай си. Радвам се, че си изяснихме този въпрос. Представи си какво щеше да стане, ако чак след пет години брак бях разбрала колко ти е удобно да се криеш зад скъпото си изкуство. Направо ми се гади от теб. Хайде да влезем. Става студено, а и трябва да препиша цялата ти статия за „Бухал“. Ще се наложи да стоя до късно и ще искам допълнително заплащане.
Първата й работа беше да извади прецъфтялото лале от бутилката и да го хвърли в кошчето. После затвори здраво вратата на кабинета и понеже нямаше ключ, довлече до вратата стола за посетители и подпря бравата. Спусна дебелите, ужасно прашни завеси от копринено кадифе, за да не гледа навън. Не включи газовото осветление. Опря глава върху своята „Орга Приват“ и дълго остана така, разтърсвана от сухи хълцания. Искаше й се да плаче — спасителни сълзи след прозрението, че Инге се бе оказала права: и бедните мъже бяха свине. Единствената разлика с богатите беше, че богатите плащаха на жената да си накъдри косата, преди да я целунат, и след раздялата й оставаше нещо реално. А тя… тя си нямаше нищо.
Фрици се поколеба дали да доведе тази мисъл докрай. Изгубила беше баща си, годеникът й я бе напуснал, пиесата й беше предизвикала скандал, Ханс я бе оставил заради изкуството — и ето я сега, без семейство, без пари, без любов. Не притежаваше нищо, нищо, нищо. Зад очите ми стоят води — изрецитира наум Фрици, но после се сети, че стихът беше на Елзе Ласкер-Шюлер, а Ханс й бе развалил удоволствието от любимата й поетеса.
Не знаеше колко време е останала така, взряна със сухи очи в мрака. Във всеки случай по някое време чу чукане, но не реагира. Навярно е дошъл Ханс и ще попита докъде е стигнала със статията. По-добре да скочи през прозореца.
Чукането продължи.
— Фрици, отвори, знам, че си вътре.
Не бе в състояние да каже на кого принадлежи гласът. Роза? Влад? Не беше Ханс. Не искаше да вижда Роза — той беше най-добрият приятел на Ханс и щеше да й приведе хиляда и една причини защо Ханс не е мръсник. А Влад беше още по-ужасен, той щеше да разкаже новината на цялата колония.
— Добре, остани си вътре. Ще ти сложа пред вратата купичка с ванилов пудинг. Още е топъл. Има и шоколад. Начупи го на малки парченца и ги пусни в пудинга, разбрахме ли се? Мама ми правеше пудинг с шоколад, когато се чувствах зле. Опитай, уверявам те, че помага — продължи мъжкият глас и Фрици разбра, че не е Роза.
Роза си имаше бавачка, изрязваше статиите си и й ги носеше. Бе споменал майка си само във връзка с автомобила. Тогава Влад? Или някой друг, научил историята от господин Шмит?
— Ще се отдалеча. Хайде, излез.
Шумът от отдалечаващи се стъпки по скърцащия паркет потвърди казаното, Фрици се почувства глупаво. Стана и отвори вратата. В коридора я очакваше красиво подредена табла с купичка димящ пудинг, блокче шоколад и писмо, Фрици вдъхна дълбоко аромата на ванилия и осъзна колко е гладна. Вдигна таблата и още докато я носеше към бюрото, хапна една лъжичка пудинг. Имаше вкус на сметана и ванилия и наистина я утеши. Какво казваше леля Хулда? „Глад се римува с хлад.“ Поетите сигурно не биха го одобрили, но сентенцията звучеше съвсем вярно. Изгълта пудинга, дори облиза купичката. Чак тогава посегна към писмото. Отвори го и веднага позна почерка. Трогателно тромави буквички! Гейбъл, естествено!