Фрици моментално си припомни как Ханс бе казал, че Влад изобщо не ходи при рибите. Но какво правеше, за което Роза не биваше да знае? И понеже й беше крайно неприятно някой да мами добрия Роза по какъвто и да било начин, тя смени темата:
— Ханс каза ли нещо, или само остави книгата? Не ми каза практически нищо за телефонния разговор.
— Да, да, каза ми. Ужасно бързаше, разбираш ли, непременно трябвало да иде при Савицки преди дванайсет. Понякога Ханс е по-объркан от другите хора. Би могъл просто да се обади по телефона, нали? — Той поклати глава и започна да реже моркови и да ги хвърля в тенджера с врящ пилешки бульон. — Според мен той иска да ти разкаже лично. Чувства се ужасно горд и има всички основания за това. Обещай ми да го похвалиш, както заслужава. Ние, авторите, много обичаме да ни хвалят.
„Не съм длъжна и няма да го хваля“, каза си ядно Фрици. Достатъчно беше да чуе името на Савицки, за да пламне отново гневът й заради дръзката лъжа на Ханс. На всичкото отгоре той не бе намерил време да й каже как е протекъл разговорът с господин Улщайн. Намаза си косата с помада и попита мрачно:
— Онова със серията статии от Париж остава, така ли?
— Не се притеснявай, Париж е прекрасен. — Роза й се усмихна, посочи към прозореца и рече: — Ето го и твоя Гейбъл. — Той й помогна да си облече палтото и допълни доволен: — Радвам се, че живееш при нас.
— Къде отиваме? — попита Фрици и хвана Гейбъл под ръка. Той се усмихна тайнствено.
— Много ти се иска да знаеш, нали? — За момент влезе в ролята си на очарователен изкусител, после обаче обясни делово: — Изправих се пред сериозен проблем. Влад разказва навсякъде, че много искаш някой да те заведе в „Рупински“. Това означава да избера също толкова шикозен ресторант, ала не мога да си го позволя. По някое време си помислих: защо пък да не избера пълната противоположност? Ще я заведа в руската кръчма на „Алекс“. Идеята ми се стори добра, после обаче се сетих, че много пъти съм ходил там с жени, дето стават само за леглото, и ми се стори тъпо. Накрая намерих най-доброто решение.
— Много хубаво. Накъде сме?
— Връщаме се във вилата. Сготвих за теб.
Фрици загуби ума и дума. Да, Роза готвеше всяка вечер, готвеше много хубаво, но той беше половин момиче и свободно разказваше как плаче, когато филмът стане много прочувствен. Никога не беше срещала нормален мъж, който да умее да прави повече от кафе или сандвичи.
Изпита невероятно облекчение, когато приготвената от Курт вечеря се оказа голяма купа с леко загорели бъркани яйца. Сигурно отдавна бяха изстинали.
— От цяла вечност не бях готвил за някого. Правя яйца само за себе си — обясни той и й даде знак да си избере къде да седне: на леглото или на един обърнат сандък от вино. В малката стая нямаше нито стол, нито маса, нито шкаф. Курт беше сложил купата с бъркани яйца върху вехт кожен куфар. — Ти си първата, която идва тук, искам да кажа, в стаята ми. Нямам нищо особено.
— Според мен е прекрасно!
Фрици говореше съвсем искрено. Хареса наклонения прозорец над леглото и свещта, поставена в празна бутилка от вино върху издание на Карл Май, заето от библиотеката. „Съкровището в Сребърното езеро“.
— Благодаря ти за доверието. Много мило от твоя страна.
— Виж какво има на възглавницата! Това е твоята пудриера, нали?
Наистина, нейната пудриера! Сигурно я бе изгубила вчера.
— Остави я в колата. Какво ще пиеш? Имам вода, ракия и червено вино. Купих виното специално за днес. Всъщност не пия вино, защото никога не знам какво да кажа, когато продавачът ме попита какво желая. Днес се оказа просто: казах какъв е поводът и веднага получих бутилка.
С трогателно усърдие, което по странен начин й напомни за несръчния му почерк, той й показа зелена бутилка с красив етикет и Фрици се постара да изглежда впечатлена.
Какъв ли повод беше споменал?
Гейбъл извади тапата с джобно ножче и продължи да разказва:
— Направил съм пудинг за десерт, но за него ми помогна приятелката на Инге, онази дребната, пълничката, дето вчера беше в заведението. Да не е сестра на Райбетанц?
— Не. Откъде ти хрумна?
Фрици поклати глава и седна на леглото. Оказа се грешка. Прясно изпраните чаршафи все още не бяха изсъхнали напълно. Тя въздъхна вътрешно. Имаше чувството, че актуалните му любовници получават по-малко истински чувства, затова пък по-добро ядене и сигурно не толкова влажно място за сядане.
— Удобно ли ти е? Ще пушиш ли? На коридора има печка. Да отворя ли вратата?
— Всичко е чудесно. Бих изпила чаша вино. — Тя пое пълната чаша и моментално се сети за леля Хулда. Какво казваше тя? „Любовта идва с времето.“ — Тази вечер няма да прекалявам. Утре е прослушването.