Лоръл К. Хамилтън
Кафенето на лунатиците
На Тринити Даян Хамилтън,
която има най-прекрасната усмивка на света,
дори и в три часа сутринта.
Благодарности
На Гари, моят възлюблен съпруг. Последната година щеше да е невъзможна без него. На д-р Кейт Нанълий, която помогна на Тринити да се появи на бял свят. Една нелека задача. На Сара Съмър за храната, успокоенията и спешните притичвания до доктора. На Марк Съмър за същото. Нямам търпение да видя „Обсег“ по лавиците. На Джон Съмър, задето се притесняваше. Никой няма по-добри съседи или по-добри приятели. На Дебора Милитело, която отдели време от собствения си график за писане, за да ми помага с бебето, така че тази книга най-сетне да бъде завършена. На Марела Сандс, поздравления за продажбата на собствената ти серия книги. Ще си поговорим сериозно за предложението ти да бъдеш бавачка.
На всички останали алтернативни историци: Том Дренан, Н. Л. Дрю и Рет Макферсън, които се погрижиха тази книга да няма равна на себе си. Нови приятели, нови писатели, кой може да си мечтае за повече.
Глава 1
Оставаха две седмици до Коледа. Слаб период от годината за съживяване на мъртъвци. Последният ми клиент за вечерта стоеше срещу мен. До името му нямаше бележка. Нищо, което да казва дали става дума за вдигане на зомби или убиване на вампири. Нито дума. Което вероятно означаваше, че ще иска от мен нещо, което аз не бих искала или не бих могла да направя. Периодът преди Коледа е мъртвило, без това да е някакъв каламбур. Шефът ми, Бърт, приемаше всякаква работа.
Джордж Смиц беше висок мъж, доста над метър и осемдесет. Имаше широки рамене и мускулесто тяло. Не мускулите, които получаваш от вдигане на тежести и тичане по пътечки във фитнеса. Мускули в резултат на тежък физически труд. Бих се обзаложила, че е строителен работник, фермер или нещо подобно. Беше едър и набит, с дълбоко заседнала под ноктите чернилка, която сапунът не можеше да измие.
Стоеше пред мен и съсипваше евтината си шапка, като я мачкаше в огромните си ръце. Кафето, което беше приел, изстиваше на края на бюрото ми. Не бе отпил повече от глътка.
Пиех кафето си от коледната чаша, каквато Бърт бе настоял всички да си донесат. Лична празнична чаша, която да добави малко домашен уют към офиса. На моята имаше елен по халат и чехли, с коледни лампички, закачени за рогата, който вдигаше празнична наздравица с шампанско и казваше: „Звънкайте, звънчета.“
Бърт не хареса чашата ми кой знае колко, но си замълча, вероятно уплашен какво друго бих могла да донеса. Беше много доволен от облеклото ми за вечерта. Блуза с висока яка, толкова наситено червена, че трябваше да нося грим, за да не изглеждам бледа. Полата и съчетаното с нея сако бяха в тъмнозелено. Не се бях облякла така за Бърт. Бях се облякла за срещата си.
На ревера ми блестеше сребристото очертание на ангел. Изглеждах много коледно. Деветмилиметровият „Браунинг Хай Пауър“, от своя страна, въобще не беше празничен, но тъй като бе скрит под сакото, това нямаше особено значение. Можеше и да притесни г-н Смиц, но той изглеждаше достатъчно разтревожен, че да не му пука. Поне докато не решах да го използвам срещу него.
— И така, г-н Смиц, с какво мога да ви помогна? — попитах го аз.
Беше се вторачил в ръцете си и само очите му се повдигнаха и ме погледнаха. Жест, присъщ на малко момче, жест на несигурност. Стоеше странно върху лицето на голям мъж като него.
— Имам нужда от помощ и не знам към кого другиго да се обърна.
— И от каква точно помощ се нуждаете, г-н Смиц?
— Става дума за жена ми.
Изчаках да продължи, но той се втренчи в ръцете си. Шапката му се бе превърнала в смачкана топка.
— Искате да вдигна жена ви от мъртвите ли? — попитах.
При тези думи вдигна очи, разширени от тревога.
— Тя не е мъртва. Знам го.
— В такъв случай как бих могла да ви помогна, г-н Смиц? Аз вдигам мъртъвци и съм легален екзекутор на вампири. Какво от описанието на професията ми би помогнало на жена ви?
— Г-н Вон каза, че знаете всичко за ликантропията — каза го, сякаш това беше достатъчно. Не беше така.
— Шефът ми твърди много неща, г-н Смиц. Но какво общо има ликантропията с жена ви?
За втори път питах за жена му. Уж говорех на английски, но вероятно въпросите ми всъщност бяха на суахили и аз просто не го осъзнавах. Или пък случилото се бе твърде ужасно, за да се изрича на глас. Това е често явление в работата ми.
Той се наведе напред с очи, втренчени в лицето ми. Не можах да се сдържа и също се наведох.
— Пеги, това е жена ми, е ликантроп.
Премигнах насреща му.
— И?
— Ако се разчуе, ще изгуби работата си.