Кармайкъл вдигна пистолета и го насочи към Едуард.
— Махни се от ключалката, веднага. — Дръпна петлето назад, нещо ненужно, но пък винаги драматично. — Не си ни нужен жив. Спри… да… се занимаваш… с… ключалката.
Пристъпваше по-близо с всяка дума.
Едуард погледна към него. Лицето му все още беше безизразно, сякаш концентрацията му все още бе в ръцете и не бе напълно фокусиран върху оръжието, насочено към него.
— Хвърли инструментите. Веднага.
Едуард го гледаше. Изражението му въобще не се промени, но хвърли двата малки инструмента далеч от себе си.
— Извади пълния комплект от джоба си и го хвърли извън клетката. Дори не се опитвай да кажеш, че нямаш такъв. Ако имаш тези две парчета, значи разполагаш и с останалите.
Зачудих се с какво ли се занимава в реалния свят. С нещо неприятно. С нещо, което му даваше информация за наличните инструменти в професионален комплект шперцове.
— Няма да те предупреждавам отново — каза Кармайкъл. — Изхвърли го или ще натисна спусъка. Уморих се от проблемите и тази бъркотия.
Едуард изхвърли навън тънката кожена кутийка. Тя издаде малък пляскащ звук, когато се удари в скалата. Кармайкъл не посегна да вземе инструментите. Бяха извън обсега ни. Това беше важното. Отстъпи назад, така че да държи всички ни под око. Пренасочи част от вниманието си към нас с Джейсън. О, каква радост.
— Нашият малък върколак е буден. Надявах се да е така.
От гърлото на Джейсън се изтръгна ниско дрезгаво ръмжене.
Кармайкъл се разсмя от удоволствие.
— Исках да го видя как се превръща. Добре, че се върнах.
— Толкова се вълнувам, че си тук — обадих се аз.
Приближи се и застана точно извън обсега ни. Гледаше съсредоточено към Джейсън.
— Никога не съм виждал как се превръщат.
— Пусни ме и ще го наблюдаваме заедно.
— И защо бих направил подобно нещо? Платил съм си, за да гледам пълната програма.
Очите му блестяха в очакване. Ярки и лъскави като на хлапе по Коледа. Мамка му.
Едно изръмжаване прехвърли цялото ми внимание обратно към Джейсън. Беше се привел на каменния под с ръце и крака, събрани под него. Да гледам как това ръмжене излиза от човешките му устни накара косъмчетата по врата ми да настръхнат.
Не гледаше към мен.
— Мисля, че ръмжи към теб, Кармайкъл.
— Но не аз съм в клетката — отвърна той. Имаше право.
— Джейсън, не му се ядосвай — обади се Ричард. Гневът ще подхрани звяра. Не можеш да си позволиш да си ядосан.
Гласът на Ричард беше невероятно спокоен, даже утешителен. Опитваше се да успокои Джейсън, да го овладее или каквато там дума използвате за удържането на един върколак от превръщане.
— Не — каза Кармайкъл, — ядосай се, вълчо. Ще отрежа главата ти и ще я закача на стената си.
— След като умре, ще се превърне обратно в човешката си форма — обадих се аз.
— Знам — отвърна Кармайкъл.
Исусе!
— Ако полицията открие, че притежаваш човешка глава, може и да стане леко подозрителна.
— Имам много трофеи, за които не бих искал полицията да узнава.
— С какво се занимаваш в реалния свят?
— По-реално от това не може да стане.
Поклатих глава. Беше трудно да спориш с него, но ми се искаше.
Джейсън пропълзя до решетките по почти маймунски маниер. Не беше толкова грациозно, но бе изпълнено с енергия, сякаш се канеше да се изстреля във въздуха. Сякаш ако скочеше, щеше да полети.
— Успокой се, Джейсън, полека — каза Ричард.
— Хайде, момче, опитай се. Пробвай решетките и ще натисна спусъка.
Наблюдавах как Джейсън напрегна всяко мускулче и се хвърли към решетките. Увисна на тях с ръце помежду им. Протегна ги, доколкото му бе възможно. Вклини рамо между тях, сякаш щеше да се промуши. За момент Кармайкъл изглеждаше несигурен, после се разсмя.
— Застреляй ме — каза Джейсън. Гласът му бе по-скоро ръмжене, отколкото членоразделни думи. — Застреляй ме.
— Няма да стане — отвърна Кармайкъл.
Джейсън сграбчи решетките с ръце и се плъзна надолу, падайки на колене с чело, опряно в тях. Дишането му беше ускорено, накъсано, сякаш бе пробягал над километър само за минута. Ако беше човек, досега да е припаднал от хипервентилация. Главата му се обърна бавно към мен, болезнено бавно, сякаш не искаше да го прави. Беше опитал да накара Кармайкъл да го застреля. Рискувал бе да го убият, за да не се превърне и да се нахвърли върху мен. Не ме познаваше достатъчно добре, че да рискува живота си. Това му спечели доста точки в тефтерчето ми.
Погледна ме, лицето му беше разголено, изпълнено с първична нужда. Не секс, не глад, а и двете и същевременно нито едното, нито другото. Не разбирах погледа в очите му и не исках да го разбирам.