Кафенето на лунатиците

Той ме изгледа.

— Можеш да я хванеш от ваксината?

— Случва се.

— Хубаво е да го знам — отбеляза. — Как е възможно да си превръщач и да не си ликантроп?

— Най-често е наследствено състояние. Семейният пазител куче, звяр, гигантска котка. Най-често е европейско. Един човек на поколение носи гените и се променя.

— Свързано ли е с луната като нормалната ликантропия?

— Не. Семейният пазител се появява само когато семейството има нужда от него. При война или някакъв вид физическа опасност. Лебедите, от друга страна, са свързани с луната, но пак е наследствено състояние.

— Така ли?

— Могат да те прокълнат, но това е наистина рядкост.

— Защо?

Свих рамене.

— Трябва да намериш вещица или нещо с достатъчно магически сили, че да прокълне някого с превръщачество. Чела съм магии за собствено превръщане. Отварите са толкова натъпкани с наркотици, че е възможно наистина да повярваш, че си животно. Възможно е да си въобразиш и че си сградата на „Крайслер“ или може просто да умреш. Истинските магии са много по-сложни и обикновено изискват човешко жертвоприношение. Всъщност това въобще не е магия.

Опитах се да измисля как да го обясня. В тази област Долф е цивилният. Не владее терминологията.

— Проклятието е нещо като върховен акт на волята. Просто събираш цялата си сила, магия или каквото там имаш и я фокусираш върху един човек. Пожелаваш да бъде прокълнат. Винаги го правиш лице в лице, така че да разбере, че е прокълнат. Според някои теории е нужна вярата на жертвата, за да проработи проклятието. Не съм сигурна, че ги споделям.

— Вещиците ли са единствените, които могат да проклинат хората?

— Случва се някой да влезе в конфликт с фея. Някоя от старите даонски шии, но за целта трябва да си в Европа. Англия, Ирландия, части от Шотландия. В тази страна ще е вещица.

— Значи е превръщач, но не знаем какъв вид и дори как е станал такъв.

— Не и от малкото оставени белези и следи.

— Ако видиш превръщачи лице в лице, би ли могла да кажеш какъв вид са?

— Какво животно ли? — попитах.

— Аха.

— Не.

— Би ли могла да кажеш дали са прокълнати, или става дума за заболяване?

— Не.

Той ме изгледа.

— Обикновено си по-добра от това.

— По-добра съм с мъртвите, Долф. Дай ми вампир или зомби и ще ти кажа и номера на социалните им осигуровки. Част от това е естествен талант, но голяма част е в резултат на практика. Не съм имала толкова голям опит с превръщачи.

— На какви въпроси би могла да отговориш?

— Питай и ще разбереш.

— Смяташ ли, че това е съвсем нов превръщач? — попита Долф.

— Не.

— Защо не?

— Първия път се променяш в нощта на пълнолунието. Твърде рано е за нов превръщач. Би могъл да е във втори или трети месец, но…

— Но какво?

— Ако е ликантроп, който не може да се контролира, който убива, без да подбира, щеше да е още тук. Да ни преследва.

Долф погледна към мрака. Държеше бележника и химикалката с една ръка, а дясната бе освободил за пистолета. Движението бе автоматично.

— Не се шашкай, Долф. Ако смяташе да яде още хора, щеше да е убило Уилямс или заместниците.

Погледът му претърси мрака, след което се върна обратно на мен.

— Значи превръщачът може да се контролира?

— Така мисля.

— Тогава защо е убил човека?

Свих рамене.

— Защо се извършват убийства? Похот, алчност, ярост.

— Тоест животинската форма е била използвана като оръжие.

— Аха.

— Все още ли е в животинска форма?

— Било е извършено в междинна форма, нещо като вълкочовек.

— Върколак.

Поклатих глава.

— Не мога да кажа що за животно е. Вълкочовекът беше просто пример. Може да е всякакъв бозайник.

— Само бозайник?

— Съдейки по раните, да. Знам, че има превръщани птици, но те не нанасят такъв тип поражения.

— Значи птици ликантропи?

— Аха, но този не е бил такъв.

— Някакви предположения?

Клекнах край тялото и го загледах. Пожелах да ми разкаже тайните си. След три нощи, когато душата най-сетне отлетеше, бих могла да се опитам да вдигна мъжа и да попитам кой го е извършил. Но гърлото липсваше. Дори мъртвите не могат да говорят без нужното оборудване.

— Защо Тайтъс смята, че е била мечка? — попитах аз.

Долф се замисли за минута.

— Не знам.

— Нека го попитаме.

Долф кимна.

— Давай. — Звучеше съвсем леко саркастично.

Ако и аз бях спорила с шерифа в продължение на часове, щях да съм много саркастична.

— Хайде де, Долф. Не бихме могли да знаем по-малко, отколкото в момента.

— Ако зависи от Тайтъс, можем.

— Искаш ли да го попитам, или не?

— Питай.

Обърнах се към чакащите мъже.