Продължих да вървя, но мястото между лопатките ме сърбеше. Знаех, че ако се обърна, почти всички очи ще са върху мен, върху нас. Можех да усетя физически тежестта на погледите им.
Почувствах желание да се обърна и да извикам „буу“, но го превъзмогнах. Имах чувството, че ме наблюдават с неутралните си нечовешки очи и не исках да виждам това.
Рейна ни отведе до затворена врата в края на трапезарията. Отвори я и ни покани да влезем с театрално движение на ръката. Ървинг просто премина. Аз влязох, без да свалям поглед от нея. Бях толкова близо, че почти можеше да ме прегърне. Достатъчно близо — вероятно можеше да ме убие с нейните рефлекси.
Ликантропите просто са по-бързи от нормалните хора. Не използват някакви номера на съзнанието, както вампирите. Просто са по-добри. Все пак не бях сигурна колко точно по-добри са в човешката си форма. А докато се взирах в усмихнатото лице на Рейна, въобще не бях сигурна, че искам да разбера.
Озовахме се в прав коридор. В двата му края имаше врати, през стъкления прозорец на едната се виждаше студената нощ, другата беше затворена.
Рейна затвори вратата зад нас и се облегна на нея. Изглеждаше, сякаш е залитнала натам, с висяща надолу глава и разпиляна напред коса.
— Добре ли си? — попитах аз.
Тя си пое въздух, дълбоко и накъсано, и ме погледна.
Ахнах. Не можах да се въздържа.
Беше великолепна. Скулите и бяха високи и изваяни. Очите и — по-широки и по-добре разположени. Изглеждаше като сестра си, да речем — имаше семейна прилика, но не беше същият човек.
— Какво направи току-що?
Тя отново се разсмя по онзи богат, запазен за спалнята начин.
— Аз съм алфа, госпожице Блейк. Мога да правя много неща, които са непосилни за повечето превръщачи.
Можех да се обзаложа.
— Умишлено размести костите си. Нещо като собственоръчна пластична хирургия.
— Много добре, госпожице Блейк, много добре. Кехлибарено-кафявите й очи пробляснаха към Ървинг. Усмивката напусна лицето й. — Все още ли настоявате този да присъства на срещата?
— Да, настоявам.
Устните й се свиха, сякаш бе вкусила нещо кисело.
— Маркус каза да попитам и тогава да ви доведа. Сви рамене и се отдръпна от вратата. Беше по-висока с около седем-осем сантиметра. Щеше ми се да бях обърнала повече внимание на ръцете й. Дали и те се бяха променили?
— Защо беше нужно променянето на тялото? — попитах аз.
— Онова е дневната ми форма. Тази е истинската.
— Защо е нужна маскировката?
— В случай, че се наложи да извърша нещо нечестиво.
Нечестиво?
Тя се отправи надолу по коридора към другата затворена врата. Походката й беше плавна и атлетична, като на голяма котка. Или пък на голям вълк?
Почука на вратата. Не чух нищо, но тя я отвори. Стоеше там с ръце, кръстосани върху корема, под гърдите, и ни се усмихваше. Започвах да не харесвам усмивките на Рейна.
Стаята представляваше зала за банкети, обзаведена с покрити с плат маси, подредени във формата на подкова. Отворът на подковата беше преграден с издигната платформа, на която имаше четири стола и малка катедра. На платформата стояха двама мъже. Единият беше висок най-малко метър и деветдесет, слаб, но мускулест като баскетболист. Косата му беше черна и късо подстригана. Имаше мустаци с дебелина около един пръст и козя брадичка в същия цвят. Стоеше с едната ръка, хванала китката на другата. Поза на жокей. Поза на телохранител.
Беше облечен в прилепнали черни дънки и черен пуловер с шарки в същия цвят, опънат върху широки рамене. Около врата му се подаваха малко тъмни косми. Външният вид на лошо момче се завършваше от черни орнаментирани каубойски ботуши и голям часовник.
Другият мъж бе не по-висок от метър и седемдесет. Косата му беше с онази смешна отсянка на русото, в която има кафяви петна, но въпреки това все пак успява да е руса. Беше къса, но оформена в прическа и подсушена със сешоар. Щеше да е приятна за гледане, ако беше малко по-дълга. Лицето му беше гладко обръснато, с квадратна челюст и трапчинка на брадата. Трапчинката би трябвало да му придава комичен вид, но не го правеше. Беше строго лице. Този тип устни бяха създадени да казват „ще стане на моето или иначе…“