— Така каза.
— Но ти не ми повярва.
Той гледаше как кръвта се разпростира по пода.
— Сега ти вярвам.
Глава 12
На земята пред нас имаше тяло. И вечният въпрос: какво правиш с мъртво тяло? Съществуваше традиционният подход.
— Ще повикам полицията — казах аз.
— Не — отвърна Маркус. В тази единствена дума имаше повече сила, отколкото във всичко, което бе казал, откакто Алфред бе прострелян.
— Той е мъртъв, хора. Ако го бях простреляла с обикновен куршум, щеше да се излекува, но използвах сребро. Трябва да повикаме ченгетата.
— Толкова много ли ти се ходи в затвора? — Въпросът дойде от Рафаел.
— Не искам да ходя в затвора, но го убих.
— Мисля, че малко ти помогнаха. — Кристин се беше приближила до нас.
Стоеше там в костюма си с цвят на розови листенца и черни обувки с високи токчета и се взираше в тялото. Струйка кръв се процеждаше към обувките й. Трябва да я беше видяла как си проправя път към нея, но не се отмести. Кръвта се стече край обувката й и продължи нататък.
Рейна застана зад Маркус. Обви ръцете си около раменете му и се наведе към врата му, достатъчно близо, за да може да шепти в ухото му. Устните й не се помръднаха, но именно нейният единствен пробождащ коментар предизвика прекрачването на ръба. Една дребна забележка.
Маркус прокара дланта си по ръката й и наведе лице, за да целуне китката й.
Погледнах покрай тях. Рафаел все още беше коленичил край тялото. Струйка кръв си проправяше път към коляното на панталона му. Изправи се бързо, а върховете на пръстите му се отъркаха в кървавия под. Вдигна пръстите към устата си. Исках да кажа „недей“, но не го направих. Той ги лапна и ги облиза от кръвта.
Тъмните му очи се стрелнаха към мен. Свали ръката си, сякаш беше засрамен, сякаш го бях хванала да върши някаква интимна физиологична нужда. Може пък и да бях.
Двамата облечени в кожи превръщачи се раздвижиха зад масите, сякаш се канеха да ме обкръжат. Отстъпих. Все още държах пистолетите извадени. Превръщачът с ръкавицата с шипове ме погледна, в ъгълчето на устата му играеше усмивка. Очите му имаха странен течносив цвят. Къдравата черна коса беше паднала като паяжина над тях. Сияеха по поразяващ начин иззад нея. Той не се опита да я махне от очите си. Мен би ме изкарала от нерви. Но може би просто не бях свикнала да хвърлям погледи през козина.
Мъжът се приближи до тялото, което значеше по-близо до мен. Вдигнах пистолетите. От това разстояние всъщност нямаше нужда човек да се прицелва. Не се чувствах по-сигурна с пистолети в двете ръце. Истината беше, че се чувствах глупаво, но не исках да губя време, докато прибирам един от тях. За да прибера файърстара, трябваше да си повдигна пуловера и да вкарам пистолета в кобура вътре в панталоните си. Вероятно можех и да успея да го направя без да поглеждам надолу, но не бях сигурна. Навикът можеше да надделее. Като при карането на автомобил. Не осъзнаваш колко дълго си гледал надолу, докато камионът не изскочи насреща. Ако Габриел беше бърз, колкото Алфред, и частица от секундата щеше да е достатъчна.
Усмивката му се разшири. Върхът на езика му очерта пълните му устни. В погледа му имаше жега. Нищо магическо, просто горещината, която всеки мъж може да вкара в очите си. Онзи поглед, който показва, че се чудят как изглеждаш гола и дали правиш хубави свирки. Грубо, но точно. Този поглед не искаше да прави любов с никого. Беше си чиста проба чукане. Дори секс е твърде мек термин.
Преборих се с желанието да се обърна. Не смеех да сваля очи от него. Но исках. Кожата ми гореше под погледа му. Почувствах как топлината се разлива към лицето ми. Не можех да го погледна в очите, без да се изчервя.
Той направи стъпка напред, малко движение, но го приближи на почти една ръка разстояние. Тялото на Алфред още не беше изстинало, а той си играеше с мен. Вдигнах пистолетите малко по-решително и ги насочих към него.
— Нека не повтаряме ситуацията още веднъж.
— Габриел, остави я на мира — обади се Кристин.
Той се обърна и я погледна.
— „Тигър, тигър, лумнал с мощ/ като факла в черна нощ,/ кой безсмъртен взор, коя ръка/ те вгради в таз дива красота?“
— Престани, Габриел — каза му тя. Беше се изчервила. Един куплет от Блейк и беше засрамена. Но защо от тази поема? Тигролак, може би? Но кой беше котенцето? Може би двамата.
Габриел се обърна към мен. Видях как нещо се приплъзна зад очите му. Някакво перверзно желание, което го караше да предприеме следващата стъпка.
— Изпробвай ме тази вечер и ще се присъединиш към приятелчето си на пода.