Минах през стъклените врати и влязох в дългото тясно преддверие. Беше ярко осветено, дори някак си блестящо. Вдясно има малка стаичка, където можете да вземете билетите си. От нея излизаха хора, които бързаха към вътрешните стъклени врати. Не бях толкова закъсняла, колкото си мислех, щом толкова много хора все още си купуваха билети. Или пък всички останали бяха толкова закъснели, колкото и аз.
Мярнах Ричард, застанал в далечния десен ъгъл. Когато човек е висок над метър и осемдесет, е по-лесен за забелязване в претъпкана стая, отколкото съм аз с моите метър и шестдесет. Стоеше спокойно, а очите му наблюдаваха движението на тълпата. Не изглеждаше отегчен или нетърпелив. Сякаш му бе приятно да наблюдава хората. Очите му проследиха възрастна двойка, докато преминаваше през стъклените врати. Жената използваше бастун. Напредваха болезнено бавно. Главата му се обърна бавно след тях. Огледах тълпата. Всички останали бяха по-млади и се движеха с уверени или забързани крачки. За жертви ли се оглеждаше Ричард? За плячка? В крайна сметка, беше върколак. Беше попаднал на кофти партида от ваксина срещу ликантропия. Това е една от причините аз никога да не си правя такава. Едно е противогрипната ми ваксина да се издъни, съвсем друго — да ставам космата веднъж месечно… Не, благодаря.
Дали осъзнаваше, че стои там и разглежда тълпата като лъв — стадо газели? Или пък възрастната двойка му бе напомнила за собствените му баба и дядо. По дяволите, може би му приписвах мотиви, които съществуваха само в моя подозрителен малък мозък. Надявах се да е така.
Косата му беше кафява. На слънчева светлина блестеше със златисти оттенъци с намек за бакърено. Знаех, че е дълга до раменете, почти колкото моята, но той беше направил нещо с нея, беше я издърпал назад по някакъв начин, така че създаваше илюзията, че е съвсем къса и прилепнала към главата. Нещо, което не е никак лесно с толкова чуплива коса като неговата.
Костюмът му бе в някакъв богат оттенък на зеленото. Повечето мъже биха изглеждали като Питър Пан, ако са облечени в зелен костюм, но на него му стоеше съвсем добре. Докато се приближавах, можах да видя, че ризата му е бледа, почти златна, а вратовръзката е в по-тъмнозелено от костюма, с малки коледни дръвчета, оцветени в червено. Щях да направя остроумна забележка за нея, но облечена в червено и зелено с ангел на ревера, коя бях аз, че да се оплаквам?
Той ме видя и се усмихна. Усмивката беше сияйна на фона на постоянно загорялата му кожа. Фамилното му име, Зееман, е холандско, но някъде назад в родословното му дърво имаше нещо неевропейско. Не рус, не светъл, не студен. Очите му бяха идеално шоколадовокафяви.
Той се протегна и пое ръцете ми, като ме притегли нежно към себе си. Устните му бяха меки върху моите, в кратката, почти целомъдрена целувка.
Отстъпих назад, поемайки си въздух. Той продължи да ме държи за ръка и аз го оставих. Кожата му беше много топла в сравнение със студената ми длан. Помислих си да го попитам дали не си е представял изяждането на възрастната двойка, но не го направих.
Обвиняването му в убийствени намерения можеше да развали вечерта. Освен това повечето ликантропи не осъзнават, че правят нечовешки неща. Когато им го посочиш, винаги сякаш нараняваш чувствата им. Не исках да наранявам чувствата на Ричард.
Докато преминавахме през вътрешните врати към претъпканото лоби, го попитах:
— Къде е палтото ти?
— В колата. Не исках да го разнасям, така че притичах набързо.
Кимнах. Беше обичайно за Ричард. Или пък ликантропите не усещат студ. Забелязах, че е сплел косата си стегнато, близо до скалпа. Крайчецът на плитката се подаваше над яката. Дори не можех да си представя как го е направил. Моята идея за прическа беше да измия косата си, да я намажа с малко балсам и да я оставя да изсъхне. Не си падах по високотехнологичните изпълнения. Макар че можеше да е забавно да разуча възлите на спокойствие след шоуто. Винаги съм готова да науча нови неща.
Основното фоайе на „Лисицата“ е комбинация между наистина приятен китайски ресторант и хиндуистки храм с малко елементи от ар деко. Цветовете са толкова ослепителни, че изглежда сякаш художникът е насъбрал парченца цветна мозайка с късчета светлина, затворени в тях. Китайски лъвове с размерите на питбули и светещи червени очи пазят вито стълбище, водещо към балкона на клуб „Лисицата“, където за петнадесет хиляди долара годишно можете да се насладите на прекрасни блюда и да имате собствено сепаре. Останалата част, простолюдието, се бутахме почти рамо до рамо в постланото с килими фоайе, където ни предлагаха пуканки, солени бисквитки, „Пепси“, а в някои вечери и хотдог. Доста различно от пилешкото кордон-бльо или каквото там сервираха, на горния етаж.