На лицето му се изписа странно изражение, което направи черните му като копчета очи да изглеждат мъртви.
— Предлагаш ми защитата си?
— Защита-мащита. Ти ми помогна. Аз ще помогна на теб.
— Благодаря ти, но аз започнах това и трябва да го завърша. Мисля обаче, че трябва да се махнеш, преди да ти свършат сребърните куршуми.
Каспар ми подаде ръка, за да се изправя. Поех я. Кожата му беше необичайно топла, но това бе всичко. Не изглеждаше като да изпитва желание да ме докосне или изяде. Приятна промяна.
Тълпата прииждаше през вратата на групички по двама, трима и десетима. Някои се движеха като сомнамбули към тялото в далечния край на стаята. Това беше прекрасно. Други се насочиха към Рафаел и гърчещия се Джейсън. Той беше казал, че може да се справи. Но около шестима се обърнаха към мен и Каспар.
В очите им се четеше глад. Една от тях, момиче, падна на колене и започна да пълзи към мен.
— Можеш ли да направиш нещо по въпроса? — попитах аз.
— Аз съм лебед, те ме смятат за храна.
Отне ми всяка частичка самоконтрол да не го изгледам. Вторачих се в пълзящия ликантроп и казах:
— Лебед, страхотно. Имаш ли някакви предложения?
— Рани някого. Те уважават болката.
Момичето се протягаше към мен. Изгледах деликатната й ръка и не стрелях. Защитните куршуми „Глейзър“ могат да откъснат ръка. Не бях сигурна дали ликантропите се лекуват от ампутация. Насочих пистолета над главата й към едрия мъжки зад нея. Прострелях го в стомаха. Той падна с писъци на пода, а изпод пръстите му се стичаше кръв. Девойката се обърна към него и зарови глава в стомаха му.
Мъжът я отхвърли настрани. Другите прииждаха напред.
— Да се махаме, докато все още можем — обади се Каспар и тръгна към вратата.
Нямаше нужда да ме подканя втори път. Внезапно Маркус се озова там. Не го бях видяла да се приближава, твърде концентрирана в непосредствената опасност. Той дръпна двама мъже от ранения, отхвърляйки ги като играчки. Измъкна изпод синьото си ленено сако хартиена папка и ми я подаде. С глас, който приличаше повече на животинско ръмжене, каза:
— Каспар може да отговори на въпросите ти.
Обърна се и с ръмжене се вряза сред ликантропите, защитавайки мъжа, когото бях ранила. Позволих на Каспар да ме избута през вратата.
Хвърлих един последен поглед на Джейсън. Сега той представляваше маса от преливаща козина и голи мокри кости. Рафаел отново се бе превърнал в лъскавия черен човек-плъх, когото бях срещнала преди месеци. Белегът с форма на корона, прогорен на ръката му — знак, че е крал на плъховете — се виждаше ясно. Вече не кървеше. Превръщането го бе излекувало.
Вратата се затръшна. Не бях сигурна кой го направи. Двамата с Каспар стояхме в коридора, сами. Не се чуваха никакви звуци. Тишината беше толкова тежка, че пулсираше в главата ми.
— Защо не мога да ги чуя?
— Звукоизолирана стая — отвърна той.
Логично. Втренчих се в папката. Върху нея имаше кървав отпечатък от ръка. Държах я внимателно за краищата, изчаквайки кръвта да засъхне.
— Нима от нас се очаква да седнем и да проведем работна среща?
— Доколкото познавам Маркус, информацията ще е пълна. Той е много добър бюрократ.
— Но не особено добър водач на глутница.
Каспар погледна към вратата.
— Ако бях на твое място, щях да правя подобни коментари някъде другаде.
Имаше право. Огледах го. По бебешки рядката му коса беше почти бяла и изглеждаше сякаш е перушина. Поклатих глава. Не можеше да бъде.
Той ми се усмихна.
— Давай. Пипни я.
Направих го. Прокарах пръсти през косата му и тя наистина беше мека и пухкава, като долната част на птичите пера. От скалпа му се излъчваше топлина сякаш бе трескав.
— Исусе!
Нещо тежко се удари във вратата. Почувствах вибрацията през пода. Отстъпих, колебаейки се дали да прибера браунинга. Приех компромисен вариант и сложих ръката си в джоба на тренчкота. Това беше единствената ми връхна дреха с достатъчно дълбоки джобове, че да го погълнат.
Каспар отвори вратата към трапезариите. Там все още имаше вечерящи хора. Човешки същества, излезли из града. Дъвчеха своите пържоли, хапваха си зеленчуците, несъзнаващи потенциалните разрушения, които се случваха само две врати по-нататък.
Изпитах ужасяващата нужда да изкрещя. Бягайте, бягайте за живота си. Но те нямаше да разберат. Освен това „Кафенето на лунатиците“ съществуваше от години. Никога не бях чувала в него да е ставал инцидент. Естествено бях убила един човек, е, върколак, както и да е. Не смятах, че ще има останали достатъчно доказателства, които да бъдат предадени на ченгетата. Може би няколко добре оглозгани кости.
Кой знае какви бедствия са били прикривани тук?