— Ако сме късметлии, само единия.
— Но ти ще задържиш и допълнителните пари при всички случаи.
Бърт кимна енергично, щастлив като алчен ловец на бисерни миди.
— Даже е част от длъжностната ти характеристика, а и освен това, дори ти не би оставила човек да прекара живота си с пера по главата, ако можеш да му помогнеш, нали?
— Самодоволно копеле. — Гласът ми прозвуча уморено дори и в моите уши.
Бърт просто се усмихна. Знаеше, че е спечелил.
— Нали ще обсъждаш с мен клиенти, при които не става дума за вдигане на зомбита или убиване на вампири? — попитах аз.
— Щом имаш време да прочетеш информацията за всеки клиент, с когото се срещам, то аз определено ще имам време да пиша доклад.
— Не е нужно да чета за всеки клиент, само за онези, които ми изпращаш.
— Но, Анита, нали знаеш, че е въпрос на щастлив жребий кой от вас е на работа в конкретния ден.
— Майната ти, Бърт.
— Накара госпожа Дрю да чака достатъчно дълго, не мислиш ли?
Изправих се. Нямаше смисъл. Бях надиграна. Той го знаеше, знаех го и аз. Единственото, което ми оставаше, бе елегантно отстъпление.
— Срещата ти за два часа е отменена. Ще кажа на Мери да ти изпрати Гундерсон.
— Има ли нещо, което не би включил в графика като клиент, Бърт?
Изглеждаше, сякаш се е замислил по въпроса за около минута, след което поклати глава.
— Ако могат да си платят таксата, не.
— Ти си едно алчно копеле.
— Знам.
Нямаше смисъл. Не можех да спечеля. Отправих се към вратата.
— Носиш оръжие. — Той звучеше вбесен.
— Да, и какво от това?
— Мисля, че посред бял ден можеш да се срещаш с клиенти в офиса ни, без да си въоръжена.
— Не смятам така.
— Просто прибери пистолета в чекмеджето на бюрото, както правеше преди.
— Няма. — Отворих вратата.
— Не искам да се срещаш с клиентите въоръжена, Анита.
— Това си е твой проблем. Не мой.
— Мога да го направя твой — отвърна ми Бърт.
Лицето му беше зачервено, а гласът — натежал от гняв. Може би все пак щяхме да се скараме. Затворих вратата.
— Смяташ да ме уволниш ли?
— Аз съм твой шеф.
— Можем да спорим за клиенти, но оръжието не е предмет на преговори.
— Плаши клиентите.
— Изпращай придирчивите при Джеймисън.
— Анита — изправи се като яростна буря, — не желая да носиш оръжие в офиса.
Усмихнах се сладко.
— Майната ти, Бърт.
Толкова по въпроса за елегантното оттегляне.
Глава 16
Затворих вратата и осъзнах, че не съм постигнала нищо, освен да ядосам Бърт. Не беше лошо като за час работа, но не беше и особено впечатляващо постижение. Щях да кажа на госпожа Дрю, че е възможно да й помогна. Бърт беше прав за положителните публикации. Кимнах на Гундерсон, докато минавах покрай него. Той ми се усмихна в отговор. Някак си не смятах, че наистина иска от мен да вдигам мъртвите. Съвсем скоро щях да разбера.
Госпожа Дрю седеше с кръстосани крака, а ръцете й бяха сгънати в скута. Самото въплъщение на елегантно търпение.
— Може и да има начин да ви помогна, госпожо Дрю. Не съм сигурна, но може и да познавам някой, който да ви помогне.
Тя се изправи и ми подаде маникюрирана ръка.
— Това би било прекрасно, госпожице Блейк. Със сигурност ще оценя помощта ви.
— Мери има ли номер, на който бих могла да ви открия?
— Да — усмихна се тя.
Отвърнах на усмивката. Отворих вратата и тя премина покрай мен в облак скъп парфюм.
— Господин Гундерсон, вече мога да ви приема.
Той се изправи и остави списанието, което прелистваше на масичката до саксията с Ficus benjium. He се движеше с характерната за останалите превръщачи танцова грация. Но пък лебедите не бяха особено грациозни на земята.
— Седнете, г-н Гундерсон.
— Моля, наричайте ме Каспар.
Подпрях се на ръба на бюрото и го изгледах.
— Какво правиш тук, Каспар?
Усмихна се.
— Маркус иска да се извини за снощи.
— В такъв случай трябваше да дойде лично.
Усмивката му се разшири.
— Смяташе, че като предложи значителна парична награда, би могъл да се реваншира за снощната липса на гостоприемство от наша страна.
— Сгрешил е.
— Няма да отстъпите и сантиметър, нали?
— Да.
— Няма ли да ни помогнете?
Въздъхнах.
— Работя по въпроса. Но не съм сигурна какво мога да направя. Какво или кой би могло да премахне осем превръщачи без борба?
— Нямам идея. Никой от нас не знае. Затова се обърнахме към вас.
Страхотно. Знаеха по-малко и от мен. Не беше особено успокояващо.
— Маркус ми даде списък с хора, които да разпитам подадох му го. — Някакви коментари или добавки?
Той се намръщи, а веждите му се събраха. Белите вежди не бяха от косми. Примигнах в опит да се концентрирам. Фактът, че беше с пера, изглежда, ме притесняваше повече, отколкото би трябвало.