— Всичките са съперници на Маркус за властта. Видяхте повечето от тях в кафенето.
— Наистина ли смятате, че ги подозира, или просто се опитва да им създаде неприятности?
— Не знам.
— Маркус каза, че можете да отговорите на въпросите ми. Всъщност знаете ли нещо, което не ми е известно?
— Бих казал, че знам доста повече от вас за общността на превръщачите — отвърна той. Звучеше леко засегнат.
— Съжалявам, смятам, че е по-скоро самозалъгване от страна на Маркус, че противниците му са лошите момчета. Не е ваша вината, че играе игрички.
— Маркус често се опитва да дирижира нещата. Видяхте го сама миналата вечер.
— На този етап ръководните му качества не ме впечатлиха.
— Той вярва, че ако има един господар на всички превръщачи, ще сме сила, равностойна на вампирите.
Можеше и да е прав за това.
— И иска той да е този водач — казах аз.
— Естествено.
Интеркомът избръмча.
— Извинете ме за момент — натиснах бутона. — Какво има, Мери?
— Ричард Зееман на втора линия. Казва, че се обажда в отговор на твоето съобщение.
Поколебах се, след което казах:
— Ще приема разговора.
Вдигнах телефона с ясното съзнание, че Каспар е тук и слуша. Можех да го помоля да излезе, но започвах да се уморявам да си играя на учтивост с клиентите.
— Здрасти, Ричард.
— Получих съобщението ти на телефонния секретар — каза той. Гласът му беше много внимателен, сякаш балансираше чаша с вода, препълнена до самия ръб.
— Мисля, че трябва да поговорим.
— Съгласен съм.
Леле, колко внимателни бяхме този следобед.
— Аз съм тази, която би трябвало да е бясна. Защо гласът ти звучи толкова странно?
— Чух за снощи.
Изчаках да каже още нещо, но мълчанието се проточи до безкрайност. Запълних го.
— Виж, в момента имам клиент. Искаш ли да се срещнем и да поговорим?
— Много искам. — Прозвуча ми така, сякаш въобще не го очаква с нетърпение.
— Имам почивка за вечеря, около шест часа. Искаш ли да се срещнем в китайския на улица „Олив“?
— Не звучи особено уединено.
— Какво предпочиташ?
— У нас.
— Имам само час на разположение, Ричард. Нямам време да карам толкова надалече.
— Тогава у вас.
— Не.
— Защо не?
— Просто не.
— Това, което имаме да си кажем, няма да стои добре на публично място. Знаеш го.
Така беше. Проклятие.
— Добре, ще се срещнем у нас малко след шест часа. Искаш ли да взема нещо за ядене?
— Ти си на работа. За мен ще е по-лесно да купя храна. Искаш ли свинско с яйца и зеленчуци и рачешки хапки?
— Аха.
Излизахме от достатъчно време, че да може да поръчва храна и за мен, без да пита. Въпреки това го правеше. Точка в негова полза.
— Добре, значи ще се видим към шест и петнадесет — каза той.
— До скоро.
— Чао, Анита.
— Чао.
Затворихме. Стомахът ми бе стегнат на възел от ужас. Ако щяхме да проведем „караницата“, караницата за скъсване, не исках да се случва в апартамента ми, но Ричард беше прав. И двамата не искахме да викаме за ликантропи и убиване на хора в обществен ресторант. Въпреки това, нямаше да е приятно прекарване.
— Да не би Ричард да е ядосан за снощи? — попита Каспар.
— Аха.
— Има ли нещо, с което бих могъл да помогна?
— Трябва ми пълната информация за изчезванията: съперничества, кой последен ги е виждал, подобни неща.
— Маркус каза, че на всички въпроси, свързани пряко с изчезванията, трябва да отговаря само той.
— Винаги ли правиш, каквото казва?
— Не винаги, но по този въпрос беше доста твърд, Анита. Аз не съм хищник. Не мога да се защитавам срещу Маркус в най-лошата му светлина.
— Наистина ли би те убил за това, че си тръгнал срещу желанията му?
— Вероятно не би ме убил, но ще страдам много, много дълго време.
Поклатих глава.
— Не звучи кой знае колко по-добре от повечето вампири господари, които познавам.
— Не познавам лично такива. Принуден съм да приема думата ти по този въпрос.
Нямаше как да не се усмихна. Познавах повече чудовища от самото чудовище.
— Дали Ричард ще знае?
— Вероятно, а ако не, би могъл да ти помогне да узнаеш.
Искаше ми се да го попитам дали и Ричард е лош колкото Маркус. Исках да знам дали любимият ми човек наистина е звяр по сърце. Не попитах. Ако исках да знам нещо за Ричард, щях да питам него.
— Освен, ако нямате повече информация, Каспар, имам работа за вършене. — Даже на мен ми прозвуча грубо.
Усмихнах се в опит да смекча ефекта, но не си взех думите назад. Исках цялата тази бъркотия да изчезне, а той ми напомняше за нея.