— Трябва да изляза оттук, веднага. — По лицето му отново беше избила пот.
Той пристъпи в стаята. Този път осветлението беше включено. Едуард седеше на стола с ръце, отпуснати в скута. Не се виждаше оръжие. Стоях на вратата на банята и чувствах как силата на Ричард се извива и изпълва външната стая като дълго задържана вода. Едуард показа впечатляващо самообладание и не посегна към пистолета си.
Ричард се отправи към вратата, а човек почти можеше да почувства вълните от придвижването му във въздуха. Спря се с ръка на бравата.
— Ще кажа на Маркус, ако мога да го хвана насаме. Ако Рейна се намеси, ще трябва да измислим нещо друго.
Хвърли ми един последен поглед, след което изчезна. Почти очаквах да побегне надолу по коридора, но не го направи. Самоконтрол в най-висша форма.
Двамата с Едуард стояхме на вратата и го наблюдавахме как изчезва зад ъгъла. Той се обърна към мен.
— Ти се срещаш с това.
Само няколко минути по-рано щях да се обидя, но кожата ми вибрираше с остатъците от силата на Ричард. Повече не можех да се преструвам. Беше ме помолил да се омъжа за него и аз се бях съгласила. Но не бях разбрала, не и наистина. Той не беше човек. Напълно и наистина, не беше.
Въпросът бе колко голямо значение имаше това? Отговорът: нямах ни най-малка представа.
Глава 20
Проспах неделната утрин и пропуснах църквата. Не успях да се прибера преди седем сутринта. Нямаше начин да успея за службата в десет. Господ със сигурност разбираше нуждата от сън, даже и при положение, че на него не му се налагаше да спи.
Късният следобед ме завари във Вашингтонския университет. Бях в офиса на д-р Луис Фейн, Луи за приятелите. Ранната зимна вечер изпълваше небето с пухкави розови облаци. През единствения прозорец на офиса му, като осветен екран за облаците, се показваха ивици небе. Оценили го бяха на прозорец. Повечето докторанти нямаха. Докторантите са ниско ценени на територията на колежите.
Луи стоеше с гръб към прозореца. Беше включил лампата на бюрото и тя създаваше басейн от златиста топлина срещу наближаващата нощ. Да стоим в този последен басейн от светлина изглеждаше по-интимно, отколкото би трябвало. Последна твърдина срещу мрака. Господи, днес бях обзета от меланхолия.
В офиса на Луи цареше съответният безпорядък. Едната стена бе заета от пода до тавана с етажерки, отрупани с учебници по биология, есета за природата и пълен комплект от книгите на Джеймс Хериът. Скелетът на малък кафяв прилеп беше сложен зад стъкло и окачен на стената до дипломата му. На вратата му имаше плакат с видовете прилепи, подобен на онези, които човек купува за хранилките за птици. Нали знаете, от типа „Често срещаните птици в източната част на Мисури“. Докторатът на Луи беше за адаптирането на малкия кафяв прилеп към обитаваните от хора територии.
Лавиците бяха изпълнени със сувенири, черупки от миди, парчета вкаменено дърво, шишарки, дървесна кора с изсъхнали лишеи по нея. Всички късчета и парченца, които биолозите неизменно събират.
Луи е висок около метър и шестдесет и седем, с очи, черни като моите. Косата му е права и хубава и стига малко под раменете. Не беше модна прическа като на Ричард. По-скоро изглеждаше, сякаш напоследък не му е оставало време да си подреже косата. Имаше квадратно лице, леко телосложение и изглеждаше някак безобидно. Но по ръцете му играеха мускули, докато скръстваше пръстите си и вдигаше поглед към мен. Даже и да не беше плъхолак, пак не бих му предложила да се пробваме на канадска борба.
Беше дошъл в неделя специално, за да разговаря с мен. И за мен това беше свободният ден. Беше първият уикенд от месеци насам, в който с Ричард не бяхме разговаряли дори по телефона. Той се бе обадил и бе отменил уговорката ни, заявявайки, че става дума за работи на глутницата. Нямах възможността да задам въпроси, защото човек не може да спори с телефонния си секретар. Не му се обадих. Не бях готова да разговарям с него, не и след снощи.
Тази сутрин се чувствах като глупачка. Бях казала „да“ на предложението на някой, когото не познавах. Познавах онова, което Ричард ми бе показал, външното му лице, но отвътре имаше цял нов свят, в който едва почвах да надниквам. — Какво смятате ти и професорите за отпечатъците, пратени от полицията?
— Смятаме, че е вълк.
— Вълк? Защо?
— Определено е голям представител на семейство кучета. Не е куче, остава да е вълк.
— Даже ако допуснем, че хищническият крак е примесен с човешки?
— Даже тогава.
— Възможно ли е да е Пеги Смиц?