Кафенето на лунатиците

— Ако Ричард не ти е казал, Луи, не смятам, че аз мога.

— Слуховете твърдят, че си убила Алфред. Вярно ли е?

— Да.

Погледна ме, сякаш очакваше нещо повече, после сви рамене.

— На Рейна няма да й хареса.

— И Маркус не изглеждаше особено доволен.

— Но той няма да ти скочи в някоя тъмна уличка. А тя ще го направи.

— Защо Ричард не ми го каза?

— Ричард е един от най-добрите приятели, които имам. Той е лоялен, честен, грижовен, от типа „най-добрият космат бойскаут на света“. Ако има някакъв недостатък, той е, че очаква другите хора да са лоялни, честни и грижовни.

— Все пак след всичко, което е видял от Маркус и Рейна, едва ли смята, че те са приятни хорица?

— Знае, че не са приятни, но има проблем да ги види като зли. В крайна сметка, Анита, Маркус е неговият алфа мъжкар. Ричард уважава властта. От месеци се опитва да договори някакъв компромис с него. Не иска да го убива. Маркус няма подобни скрупули спрямо Ричард.

— Ървинг ми каза, че Ричард е победил Маркус, можел е да го убие, но не го е направил. Вярно ли е?

— Опасявам се, че да.

— Мамка му!

— Аха, казах на Ричард, че трябваше да го убие, но той никога не е убивал някого. Вярва, че всеки живот е ценен.

— Всеки живот е ценен — отвърнах аз.

— Някои животи просто са по-ценни от други — каза Луи.

Кимнах.

— Така е.

— Ричард промени ли се пред теб снощи?

— Боже, ти си неумолим.

— Сама каза, че това е едно от по-добрите ми качества.

— Обикновено е. — Беше все едно да те подхване Рони. Тя също никога не се отказваше.

— Промени ли се за теб?

— Би могло да се каже.

— И ти не можа да го понесеш. — Беше директно заявление.

— Не съм сигурна, Луи. Просто не съм сигурна.

— По-добре да разбереш сега.

— Предполагам, че да.

— Обичаш ли го?

— Не е твоя работа, мамка му.

— Обичам Ричард като брат. Ако ще му изтръгнеш сърцето и ще го сервираш на поднос, бих искал да знам отсега. Ако си тръгнеш, аз ще съм този, който ще му помага да събере парчетата.

— Не искам да нараня Ричард — отвърнах аз.

— Вярвам ти.

Той просто ме гледаше. Лицето му изразяваше огромно спокойствие, сякаш можеше да чака цяла нощ, за да отговоря на въпроса му. Луи беше по-търпелив, отколкото аз някога щях да бъда.

— Да, обичам го. Доволен ли си?

— Обичаш ли го достатъчно, че да прегърнеш косматата му страна? — Очите му се взираха в мен, сякаш щяха да прегорят дупка в сърцето ми.

— Не знам. Ако беше човек… проклятие.

— Ако беше човек, може би щеше да се ожениш за него? — Беше достатъчно мил, че да го зададе като въпрос.

— Може би — отвърнах аз.

Но не беше „може би“. Ако Ричард беше човек, щях да съм една много щастлива сгодена жена. Естествено, имаше и друг мъж, който не беше човек и известно време се беше опитвал да ме накара да излизам с него. Жан-Клод беше казал, че Ричард е човек, колкото е и той. Не му бях повярвала, но вече започвах. Изглежда дължах извинение на Жан-Клод. Не че някога щях да му го призная.

— Вчера в офиса ми дойде една писателка, Елвира Дрю. Пише книга за превръщачите. Звучи законно и може да е позитивна презентация — обясних му за вида на книгата.

— Всъщност звучи добре — отвърна той. — Къде се вписвам аз?

— Познай.

— Липсва й интервю с плъхолак.

— Бинго.

— Не мога да си позволя да се разкрия, Анита. Знаеш го.

— Не е нужно да си ти. Има ли някой сред вас, който би искал да се срещне с нея?

— Ще поразпитам.

— Благодаря ти, Луи — изправих се.

Той също стана и ми протегна ръка. Ръкостискането му беше твърдо, но не много силно точно каквото трябва. Зачудих се колко ли е бърз и колко ли ще му е лесно да смаже ръката ми на пихтия. Вероятно е било изписано на лицето ми, защото той каза:

— Може би е по-добре да спреш да се виждаш с Ричард, докато си изясниш нещата.

Кимнах.

— Да, може би.

За момент постояхме в мълчание. Изглежда нямаше какво повече да си кажем, така че си тръгнах. Бяха ми свършили остроумните отговори, не се сещах дори за някоя хубава шега. Едва се бе смрачило и бях уморена. Достатъчно уморена, че да ида вкъщи, да се промъкна в леглото и да се скрия. Вместо това се отправих към „Кафенето на лунатиците“. Щях да се опитам да убедя Маркус да ми позволи да разговарям с полицията. Осем липсващи, един мъртъв човек. Не беше нужно да са свързани. Но ако ставаше дума за върколак, тогава той или пък Рейна щяха да знаят кой извършва убийствата. Щяха ли да ми кажат? Може би да, може би не, но трябваше да попитам. На мен щяха да кажат неща, по-близки до истината, отколкото на полицаите. Забавно, как всички чудовища ми се доверяваха, но не и те двамата. Човек започваше да се чуди защо се чувстваха толкова комфортно край мен.