Гретхен се озова на крака като с магия. Наведох цевта на оръжието, като все още лежах на земята, но тя бе изчезнала в храстите след плъхолака. Бях пропуснала шанса си.
От мрака се разнесе ръмжене и звук от чупене на клони. Трябваше да е Луи. Не познавах толкова много плъхолаци, които биха ми се притекли на помощ.
Изправих се и светът се завъртя. Залитнах и ми отне цялата воля да се задържа на крака. За пръв път се зачудих колко ли лошо съм ранена. Знаех, че съм поожулена, защото можех да почувствам острата болка, характерна за смъкването на първия слой кожа. Вдигнах ръка към главата си и я свалих покрита с кръв. Част от нея бе моя.
Опитах се да направя още една стъпка и успях. Може би просто се бях опитала да се изправя твърде бързо. Надявах се да е така. Не знаех дали един плъхолак може да се справи с вампир, или не. Но нямах намерение да стоя на открито и да чакам резултата.
Бях стигнала до дърветата, когато те се претърколиха от мрака и ме връхлетяха. За втори път се озовах на земята, но нямах време да си поемам дъх. Превъртях се на дясната си страна и насочих ръка към шума. Движението беше твърде рязко и зрението ми се замъгли. Когато отново успях да фокусирам, Гретхен бе забила зъбите си във врата на Луи. Той издаде пронизителен, див писък. Не можех да я застрелям, както си лежах на земята, единственото, което виждах, бе тялото на плъха и ръцете и краката й, обвити около него. Единственото място, на което можех да я прострелям и убия, бе една ивица от русата й глава. Не смеех да се пробвам. Можех да убия и Луи. Даже и да не бях замаяна, подобен изстрел беше много несигурен.
Изправих се на колене. Светът се завъртя и започна да ми се гади. Когато всичко най-сетне застана неподвижно, все още нямаше по какво да стрелям. Някаква игра на светлината от далечната улична лампа проблясваше по кръвта, течаща от гърлото му. Ако зъбите й бяха като на Луи, досега да беше мъртъв.
Стрелях в земята близо до тях с надеждата, че това ще я изплаши. Не се получи. Прицелих се към едно дърво точно над главата й. Беше максимално близкото разстояние до Луи, на което смеех да стрелям. Куршумът експлодира в дървото. Едно синьо око погледна към мен, докато тя продължаваше да се храни. Щеше да го убие пред очите ми.
— Застреляй я. — Това беше гласът на Луи, променен от косматите челюсти, но все пак неговият. Очите му се изцъклиха и затвориха, докато го гледах. Последни думи.
Поех си дълбоко въздух за баланс и се прицелих, стиснала пистолета с две ръце, едната закриваща другата подобно на чаена чаша. Мярнах бледото око. Зрението ми се замъгли. Чаках ослепяла на колене да се избистри, за да натисна спусъка. Ако зрението ми изчезнеше, докато стрелях, щях да ударя Луи. Нямах други възможности. Или пък имах.
— Ричард ме помоли да се омъжа за него и аз се съгласих. Можеш да помиришеш лъжата. Съгласих се да се омъжа за друг. Не е нужно да правим това.
Тя се поколеба. Втренчих се в окото й. Зрението ми беше ясно. Ръката — спокойна. Започнах да натискам спусъка. Тя пусна гърлото му и приплъзна главата си в косматия му врат, криеше се. Гласът й прозвуча приглушено, но достатъчно ясно:
— Свали жалкото си пистолетче и ще го пусна.
Поех си въздух и насочих оръжието към небето.
— Пусни го.
— Първо пистолета.
Не исках да се отказвам от единственото си оръжие. Изглеждаше ми наистина лоша идея. Но какъв избор имах? Ако бях на мястото на Гретхен, и аз нямаше да искам да имам насреща си себе си, въоръжена. Все още разполагах с втория нож, но от това разстояние беше безполезен. Даже и да успеех да го хвърля достатъчно точно, че да я пронижа в сърцето, трябваше да е много силен удар. Беше твърде стара и един обикновен кос удар нямаше да свърши кой знае каква работа. Бях забила в гърлото й нож чак до дръжката и това не я беше забавило. Бях впечатлена.
Оставих файърстара на тротоара и вдигнах ръце, за да покажа, че съм невъоръжена. Гретхен бавно се надигна иззад отпуснатото тяло на Луи. Без подкрепата й тялото се изтърколи по гръб. Имаше нещо твърде отпуснато в него, което ме притесни. Нима бе твърде късно? Възможно ли е ухапването на вампира да е смъртоносно като среброто?
Двете с Гретхен се гледахме една друга. Ножът ми стърчеше от гърлото и като удивителен знак. Дори не си бе направила труда да го извади. Исусе! Изглежда, бях пропуснала ларинкса, в противен случай нямаше да може да говори. Даже вампиризмът си има граници. Гледах я в очите. Нищо не се случваше. Все едно гледах в обикновени очи. Не би трябвало да е така. Може би държеше силите си в готовност? Едва ли.