— Жив ли е още?
— Ела по-близо и виж сама.
— Не, благодаря. — Ако Луи беше мъртъв, смъртта ли нямаше да му помогне.
Тя се усмихна.
— Кажи ми отново новината.
— Ричард ме помоли да се омъжа за него и аз се съгласих.
— Обичаш ли този Ричард?
— Да. — Не беше време за колебания.
Прие отговора с кимване. Предполагам, че беше истина, каква изненада.
— Кажи го на Жан-Клод и ще съм удовлетворена.
— Планирам да му го кажа.
— Тази вечер.
— Добре, тази вечер.
— Лъжа. Когато те оставя, ще се погрижиш за своите рани и за неговите и няма да кажеш на Жан-Клод.
Не можех да използвам дори толкова мъничка лъжа. Проклятие!
— Какво искаш?
— Тази вечер той е в „Престъпни удоволствия“. Иди и му кажи. Ще те чакам.
— Преди да правя каквото и да било, трябва да се погрижа за раните му — отвърнах аз.
— Погрижи се, но ела в „Престъпни удоволствия“ преди съмване или примирието ни се прекратява.
— Защо не му кажеш сама?
— Няма да ми повярва.
— Той може да прецени дали казваш истината — отвърнах аз.
— Само защото вярвам, че нещо е истина, не го прави непременно такова. Но той ще помирише истината по теб. Ако ме няма, ме изчакай. Искам да съм там, когато му кажеш, че обичаш друг. Искам да видя как лицето му помръква.
— Добре, ще съм там преди зазоряване.
Тя прекрачи тялото на Луи. В дясната си ръка държеше браунинга, дланите й бяха на цевта и дръжката не за да стреля, а да попречи на мен да го направя. Приближи се наперено и вдигна файърстара, без да откъсва очи от мен.
По дръжката на ножа, забит в гърлото й, се стичаше кръв. Капеше с тежки мокри звуци. Усмихна се, когато очите ми се разшириха. Знаех, че не ги убива, но си мислех, че ги боли. Може би просто вадеха остриетата по навик. Това, изглежда, не притесняваше особено Гретхен.
— Можеш да си ги получиш обратно, след като му кажеш.
— Надяваш се да ме убие.
— Няма да пролея сълзи от съжаление, ако го направи.
Страхотно. Гретхен направи крачка назад, после още една. Спря се край дърветата, бледа форма в мрака.
— Чакам те, Анита Блейк. Не ме разочаровай.
— Ще бъда там.
Тя се усмихна, показвайки окървавените си зъби, отстъпи отново и изчезна. Помислих си, че е някой от номерата със съзнанието, но имаше раздвижване на въздуха. Дърветата се разтресоха, сякаш преминаваше буря. Погледнах нагоре и мярнах нещо. Не криле, не прилеп, но… нещо. Нещо, което очите ми не успяваха или не искаха да разпознаят.
Вятърът утихна, а зимният мрак беше застинал и тих като в гробница. В далечината свиреха сирени. Предполагам, че студентите бяха повикали полиция. Не бих казала, че ги виня за това.
Глава 22
Изправих се внимателно. Светът не се завъртя. Чудесно. Приближих се до Луи. Тялото на човека-плъх лежеше много неподвижно и тъмно на тревата. Коленичих и отново ми се зави свят. Изчаках да премине, застанала на четири крака. Когато светът отново стана стабилен, поставих ръка на покритите му с козина гърди. Въздъхнах облекчено, щом почувствах, че се повдигат и отпускат под дланта ми. Беше жив, дишаше. Фантастично.
Ако беше в човешката си форма, щях да проверя раната на врата му. Бях почти сигурна, че докосването на кръвта му, докато е в животинска форма, няма да ме зарази с ликантропия, но все пак не и сто процента. Имах си достатъчно проблеми и без да ми се налага да ставам космата веднъж месечно. Освен това, ако трябваше да избирам животно, определено нямаше да е плъх.
Сирените се приближаваха. Не бях сигурна какво да правя. Беше лошо ранен, но бях виждала Ричард в по-тежко състояние и той се бе излекувал. Дали му е била нужна медицинска помощ да се излекува? Не знаех. Можех да скрия Луи в храстите, но ако това означаваше да го оставя да умре? Ако ченгетата го видеха в тази му форма, с тайната му бе свършено. Животът му щеше да се превърне в пълна бъркотия само защото ми бе помогнал. Не ми изглеждаше честно.
От острата му муцуна се разнесе дълга въздишка. През тялото му преминаха тръпки. Козината му започна да изчезва, сякаш имаше отлив. Странните плъхоподобни крайници започнаха да се изправят. Извитите му крака се изпънаха. Наблюдавах как човешката му форма се надига от козината като фигура, хваната в лед.
Луи лежеше на тъмната трева блед, гол и съвсем човешки. Никога преди не бях виждала обратния процес. Беше точно толкова впечатляващо, колкото и промяната в животинска форма, но не толкова плашещо, вероятно заради крайния продукт.