Раната на врата му приличаше повече на животинско ухапване, отколкото на вампирско, с разкъсана кожа, но два от белезите бяха по-дълбоки, от зъби. Вече нямаше кръв. Докато наблюдавах, отново прокърви. Не можех да кажа със сигурност заради тъмнината, но изглеждаше, сякаш раната започва да заздравява. Проверих пулса му. Беше равномерен, силен, но пък какво разбирах аз? Не бях лекар.
Сирената замлъкна, но светлините пулсираха в мрака зад дърветата като цветни светкавици. Ченгетата идваха и аз трябваше да реша какво да правя. Главата ми се чувстваше по-добре. Зрението ми бе ясно. Замайването, изглежда, беше изчезнало. Естествено, не бях правила нови опити да се изправя. Можех да го нося; не твърде бързо и не твърде надалече, но можех. Следите от ухапването започваха да се затварят. По дяволите, до сутринта щеше да се е излекувал. Не можех да позволя на ченгетата да го видят и не можех да го зарежа тук. Не знаех дали ликантропите могат да измръзнат до смърт, но не исках да си изпробвам късмета тази вечер.
Покрих го с палтото си, като го увих около него, докато го повдигах. Нямаше да е хубаво, ако получи измръзвания на някои деликатни места. Ще вземеш да изгубиш някой пръст и си я втасал.
Поех дълбоко въздух и се изправих с него на рамене. На коленете ми това не им допадна. Но се изправих на крака и зрението ми се замъгли. Стоях и се борех с внезапно раздвижилия се свят. Паднах на колене. Заради допълнителното тегло бе доста болезнено.
Полицията идваше. Ако не се разкарах моментално, можех и просто да се откажа. Отказването не спадаше към положителните ми качества. Изправих се на едно коляно и напънах с последни сили. Коленете ми буквално изкрещяха от усилието, но бях на крака. Пред очите ми преминаха черни вълни. Просто стоях и чаках да се разнесат. Този път замайването не бе толкова лошо. Гаденето бе по-неприятно. Щях да повръщам по-късно. Останах на тротоара. Не вярвах, че ще се справя със снега. Освен това даже градските ченгета могат да проследят такива отпечатъци. Редица дървета ме скриваха от посоката на светлините. Тротоарът минаваше покрай една сграда. Веднъж да я подминех и щях да мога да се върна до колата си. Идеята да карам докато зрението ми ту се влошава, ту се оправя, не беше добра, но ако не успеех да се отдалеча от ченгетата, всичките ми усилия щяха да отидат на вятъра. Трябваше да стигна до колата. Трябваше да отведа Луи по-далече.
Не погледнах назад, за да проверя дали мигащите светлини озаряват района. Гледането назад нямаше да помогне, а и с Луи на раменете ми се изискваха много усилия да се обърна. Поставих единия крак пред другия и крайчецът на сградата се изви покрай нас. Бяхме извън полезрението им, даже и да подминеха дърветата. Прогрес. Страхотно.
Сградата се простираше от лявата ми страна като някакъв тъмен монолит. Разстоянието до края й сякаш се увеличаваше. Поставих единия крак пред другия. Ако просто се концентрирах над вървенето, можех да се справя. Луи сякаш олекваше. Това не беше добре. Нима щях да припадна, но все още не го осъзнавах?
Вдигнах поглед и видях, че съм стигнала края на сградата. Губеше ми се известно време. Лош знак. Бях готова да се обзаложа, че имам мозъчно сътресение. Нямаше да е твърде лошо, ако припадна, нали? Защо ли не вярвах, че е така?
Надникнах иззад ъгъла, като се концентрирах да не фрасна краката на Луи в сградата. Отне ми много повече концентрация, отколкото би трябвало.
Полицейските светлини разкъсваха мрака. Колата бе спряна на края на паркинга с една отворена врата. Радиото изпълваше нощта с изкривени звуци. Изглеждаше празна. Взирането в нещо толкова отдалечено предизвика вълна от чернота пред очите ми. Как, по дяволите, щях да карам? Щях да решавам проблемите един по един. На първо време, да замъкна Луи до джипа, извън полезрението им.
Отстъпих от предпазващата ме сграда. Беше последното ми прикритие. Ако ченгетата се появяха сега, докато преминавах през паркинга, всичко свършваше. В неделя вечер нямаше много коли на паркинга за посетители. Джипът ми бе паркиран под една от уличните лампи. Винаги, когато бе възможно, паркирах на осветено място. Правило за безопасност номер едно за жени, пътуващи сами след мръкване. Джипът изглеждаше, сякаш е в светлината на прожекторите. Светлината вероятно не бе толкова ярка. Просто изглеждаше такава, защото се опитвах да се промъкна.
Някъде по средата на разстоянието до колата осъзнах, че раната на главата не е единственият проблем. Естествено, можех да вдигна такъв товар, даже да вървя с него, но не вечно. Коленете ми трепереха. Всяка стъпка ставаше все по-бавна и изискваше повече усилия. Ако отново се строполях, нямаше да мога да вдигна Луи. Дори не бях сигурна, че самата аз ще съм в състояние да се изправя.