— Нямам ги всички, но да, всякакви мюзикъли.
Поклатих глава.
— Какво не е наред?
— Ти си романтик.
— От устата ти звучи, сякаш е нещо лошо.
— Тази тъпотия с „и заживяха щастливо“ е окей, докато е на сцената, но няма много общо с реалния живот.
Беше негов ред да проучи лицето ми. Очевидно това, което видя, не му хареса, защото се намръщи.
— Тази среща беше твоя идея. Ако не ти харесва идеята за цялото това щастие, защо ме доведе тук?
Свих рамене.
— След като те поканих на официална среща, не знаех къде да те заведа. Не исках да е обичайното. Освен това харесвам мюзикъли. Просто не смятам, че отразяват реалността.
— Не си толкова корава, на колкото се правиш.
— Напротив — отвърнах. — Съм.
— Не вярвам. Мисля, че харесваш тази тъпотия с „и заживяха щастливо“ точно толкова, колкото и аз. Но вече те е страх да вярваш в нея.
— Не ме е страх, просто съм внимателна.
— Разочаровала си се твърде много пъти?
Направи го да звучи като въпрос.
— Може би.
Кръстосах ръце на корема си. Някой психолог би казал, че съм се затворила и съм станала некомуникативна. Майната им.
— За какво си мислиш?
Свих рамене.
— Моля те, кажи ми.
Взрях се в прямите му кафяви очи и ми се дощя да си ида вкъщи сама. Вместо това отговорих:
— „И заживяха щастливо“ е просто лъжа, Ричард, и е такава, откакто навърших осем години.
— От смъртта на майка ти — каза той.
Само го погледнах. Бях на двадесет и четири години и болката от тази първа загуба все още беше прясна. Можеш да се справиш с нея, да я изтърпиш, но никога — да й избягаш. Никога не съм вярвала истински във великото добро място. Никога не съм вярвала, че лошите неща няма да връхлетят и да отнесат всичко. По-скоро бих се борила с дузина вампири, отколкото с един безсмислен инцидент.
Той отлепи ръката ми от мястото, където се бе вкопчила в рамото ми.
— Няма да умра пред теб, Анита. Обещавам ти.
Някой се разсмя — нисък кикот, който докосна кожата ми като връхчета на пръсти. Само една личност притежаваше този почти осезаем смях — Жан-Клод. Обърнах се и той беше там, застанал в средата на пътеката. Не го бях чула да се приближава. Не бях почувствала никакво движение. Той просто се беше появил сякаш с магия.
— Не давай обещания, които не можеш да спазиш, Ричард.
Глава 4
Отдръпнах се от седалките и пристъпих напред, за да осигуря на Ричард място да се изправи. Чувствах го до гърба си, успокояващо присъствие, само ако не се тревожех повече за неговата безопасност, отколкото за моята.
Жан-Клод беше облечен в бляскав черен фрак. Бяла жилетка с миниатюрни черни точици обграждаше искрящата белота на ризата му. Яката беше висока и стегната с шалче от мек черен плат, завързано около нея и втъкнато в жилетката, сякаш вратовръзките никога не са били изобретявани. Иглата за вратовръзка, забодена на жилетката му, беше изработена от сребро и черен оникс. Обувките му имаха гети като онези, носени от Фред Астер, макар да подозирах, че цялото облекло е от доста по-стара епоха.
Косата му бе с модна дължина, а почти черните къдрици стигаха до бялата яка. Знаех какъв цвят са очите му, но в момента не ги гледах. Бяха тъмносини, с цвета на наистина качествен сапфир. Никога не гледайте вампир в очите. Това е правило.
С вампира-господар на града, който стоеше там и чакаше, осъзнах колко празен е театърът. Наистина бяхме изчакали тълпата. Бяхме сами в отекващата тишина. Далечното мърморене на оттеглящата се тълпа беше като бял шум. За нас не значеше нищо. Втренчих се в прекрасните перлени копчета на жилетката на Жан-Клод. Трудно е да си корав, когато не можеш да срещнеш погледа на някого. Но щях да се справя.
— Господи, Жан-Клод, никога ли не носиш нещо различно от черно и бяло?
— Не ти ли харесва, ma petite?
Той се завъртя леко, така че да почувствам пълния ефект. Облеклото му пасваше прекрасно. Естествено, всичко, което носеше, изглеждаше по мярка, перфектно и очарователно, точно като него.
— Някак си не мислех, че „Момчета и кукли“ ще е по твоя вкус, Жан-Клод.
— Или по твоя, ma petite.
Гласът му беше гъст като крем, с топлота, която можеше да е причинена само от две неща: гняв или желание. Бях готова да се обзаложа, че е желание.
Имах пистолет, сребърните куршуми щяха да го забавят, но нямаше да го убият. Естествено, Жан-Клод нямаше да ни се нахвърли пред публика. Беше твърде цивилизован за подобни неща. Той беше вампир бизнесмен, предприемач. Предприемачите, независимо дали живи или мъртви, не обикаляха и не разкъсваха гърлата на хората. Обикновено.
— Необичайно тих си, Ричард.
Той се загледа покрай мен. Не се обърнах, за да видя какво прави Ричард. Никога не сваляй поглед от вампира пред себе си, за да видиш какво прави върколакът зад гърба ти. Всеки проблем по реда си.