— Анита.
Бях стигнала почти до вратата. Обърнах се. Той стоеше там, под грубите светлини, с отпуснати до тялото ръце и изглеждаше… безпомощен.
— Целунахме се за довиждане. Каза ми да бъда внимателна. Аз те предупредих да не се правиш на герой. Това е, Ричард. Няма друго.
— Обичам те — каза той.
Добре де, значи имаше и друго.
— И аз те обичам.
И беше истина, дяволите да го вземат. Ако можех да се справя с факта, че е космат, щях да се омъжа за него. Как щеше да понесе новината Жан-Клод? Както са казали старите хора, имаше само един начин да разбера.
Глава 24
„Престъпни удоволствия“ се намира в сърцето на вампирския квартал. Блестящият неонов надпис кървеше в нощта и придаваше на тъмнината кървавочервени отсенки като от далечен пожар. От много време не бях идвала в квартала невъоръжена след смрачаване. Добре де, имах ножа, което си беше по-добре от голи ръце, но срещу вампир не беше кой знае колко по-добре.
Стивън беше до мен. Един върколак не е лош бодигард, но някак си той не изглеждаше достатъчно страшен. Беше само 3–4 сантиметра по-висок от мен и слаб като върба с точно нужната ширина на раменете, че да изглежда мъжествен. Да се каже, че панталоните му бяха прилепнали, не бе достатъчно. Бяха кожени и изглеждаха като нарисувани, сякаш му бяха втора кожа. Беше много трудно да не се забележи, че задникът му е стегнат и твърд. Коженото яке стигаше до кръста му, така че нищо не скриваше гледката.
Отново носех черния тренчкот. Беше леко изцапан с кръв, но ако я почистех, щеше да е мокър. Мокрото нямаше да ме държи топла. Пуловерът ми, един от любимите ми пуловери, беше с отпран ръкав до нивото на сутиена ми. Щеше да е твърде студено без връхна дреха. Гретхен ми дължеше един пуловер. Може би, след като си вземех пистолетите, щяхме да си поговорим за това.
Три широки стъпала водеха до затворените врати, пазени от вампира Бъз. Това беше най-ужасното име за вампир, което бях чувала някога. Беше страхотно, ако си човек, но Бъз звучеше съвсем неподходящо за вампир. Великолепно име за бияч пред заведение. Беше висок и мускулест, с късо подстригана черна коса. Изглеждаше така, сякаш носи същата черна тениска, с която бе облечен и през юли.
Знаех, че вампирите не могат да измръзнат до смърт, но нямах представа, че не чувстват студ. Повечето вампири се опитват да се правят на хора. Носят палта през зимата. Може би нямаха нужда от тях по същия начин, по който Гретхен нямаше нужда да вади ножа от гърлото. Може би всичко беше преструвка.
Той се усмихна, оголвайки зъби. Реакцията ми, изглежда, го разочарова.
— Пропусна представление, Стивън. Шефът е ядосан.
Стивън сякаш се смали. Бъз изглеждаше по-голям и доволен от себе си.
— Стивън ми помагаше. Не мисля, че Жан-Клод ще има нещо против.
Бъз ми хвърли бърз поглед, най-сетне виждайки лицето ми.
— По дяволите, какво се е случило с теб?
— Ако Жан-Клод иска да знаеш, ще ти каже — отвърнах аз и го подминах.
На вратата имаше голям надпис: „Забранено внасянето на кръстове, разпятия или други свещени предмети“. Бутнах вратата и продължих да вървя, а кръстът ми беше безопасно окачен на врата. Ако го искаха тази вечер, можеха да го измъкнат от студените ми, мъртви ръце.
Стивън ме следваше по петите, сякаш беше уплашен от Бъз. Бъз не беше толкова стар вампир, нямаше и двадесет години. Около него все още витаеше усещането за „живост“. Абсолютната застиналост, присъща на старите вампири, все още не го бе засегнала. Тогава защо върколакът се страхуваше от него? Добър въпрос.
Беше неделя вечер и мястото бе претъпкано. Никой ли не беше на работа утре? Шумът ни заля като вълна от почти твърд звук. Онзи богат, изпълнен с мърморене звук на много хора в малко пространство, решени да си прекарат добре. Светлините бяха максимално блестящи. Малката сцена бе празна. Намирахме се между две представления.
На вратата ни посрещна руса жена.
— Имате ли някакви свещени предмети за деклариране? — Усмихна се, докато го казваше. Девойчето, проверяващо за свещени предмети.
— Не. — Аз също се усмихвах, докато отговарях. Не ме разпитва, просто се усмихна и се отдалечи. Намеси се мъжки глас:
— Само за момент, Шелиа.
Високият вампир, който крачеше към нас, беше прекрасна гледка. Имаше високи изваяни скули и къса, идеално оформена руса коса. Беше твърде мъжествен, за да е красив, и твърде перфектен, за да е реален. Последния път, когато бях идвала, Робърт се подвизаваше като стриптийзьор. Изглежда, се бе преместил в мениджмънта.
Шелиа зачака, поглеждайки първо Робърт, а после мен.
— Тя ме излъга?
Робърт кимна.
— Здрасти, Анита.