— Анита може да говори от свое име — отвърна Ричард.
Вниманието на Жан-Клод се прехвърли отново към мен.
— Това определено е истина. Но аз дойдох, за да видя как ви е харесало представлението.
— Да бе, а прасетата могат да летят — отвърнах аз.
— Не ми вярваш?
— Определено — отговорих му.
— Хайде де, Ричард, как ти хареса вечерта?
В гласа му се прокрадваше нотка хумор, но под нея все още прозираше гневът. Не е приятно да си около вампирите господари, когато са ядосани.
— Беше прекрасна до момента, в който се появи ти. В гласа на Ричард се прокрадна топлина, началото на гнева. Никога не го бях виждала ядосан.
— Как е възможно присъствието ми да развали вашата… среща?
Последното беше яростно изплюто.
— Защо си толкова вбесен тази вечер, Жан-Клод? — попитах го аз.
— Но, ma petite, аз никога не се… вбесявам.
— Глупости.
— Ревнува ни — обади се Ричард.
— Не ревнувам.
— Винаги казваш на Анита как можеш да помиришеш, че те желае. Е, аз мога да помириша твоето желание. Искаш я толкова много, че може — Ричард издаде почти горчив звук — да се вкуси.
— А вие, мосю Зееман, нима не я желаете?
— Спрете да говорите, сякаш ме няма — казах аз.
— Анита ме покани на среща. Съгласих се.
— Това вярно ли е, ma petite? — Гласът му беше станал много тих. Тази тишина беше по-плашеща от гнева.
Искаше ми се да кажа „не“, но той щеше да подуши лъжата.
— Истина е. И какво от това?
Тишина. Той просто си стоеше съвършено неподвижен. Ако не гледах право към него, нямаше да знам, че е там. Мъртвите не издават шум.
Пейджърът ми иззвъня. Ричард и аз подскочихме, сякаш ни простреляха. Жан-Клод беше неподвижен, сякаш въобще не го бе чул.
Натиснах бутона и номерът, който се изписа, ме накара да изстена.
— Какво има? — попита Ричард. Беше сложил ръката си на рамото ми.
— Полицията е. Трябва да намеря телефон.
Наведох се назад към гърдите на Ричард. Ръката му стисна рамото ми. Втренчих се във вампира пред мен. Щеше ли да го нарани Жан-Клод, след като си тръгнех? Не бях сигурна.
— Носиш ли кръст? — Не си направих труда да шепна. Жан-Клод така или иначе щеше да ме чуе.
— Не.
Обърнах се наполовина.
— Не! Излязъл си след залез без кръст?
— Аз съм превръщач. Мога да се грижа за себе си.
Поклатих глава.
— Не ти ли стига, че веднъж вече ти разкъсаха гърлото?
— Все още съм жив — отвърна той.
— Знам, че си способен да се възстановиш от почти всичко, но за Бога, Ричард, не можеш да се възстановиш от всичко. — Започнах да свалям сребърната верижка на разпятието от блузата си. — Можеш да вземеш назаем моя.
— Това истинско сребро ли е? — попита Ричард.
— Да.
— Не мога. Алергичен съм към сребро, не помниш ли?
Ах. Глупаво от моя страна. Експерт по свръхестественото да предлага сребро на ликантроп. Мушнах верижката обратно в блузата си.
— Той е човек, колкото и аз, ma petite.
— Поне не съм мъртъв.
— Това може да бъде излекувано.
— Престанете, и двамата.
— Виждал ли си спалнята й, Ричард? Колекцията й от пингвини-играчки?
Поех си дълбоко въздух и издишах. Нямаше да стоя тук и да обяснявам как Жан-Клод е успял да види спалнята ми. Наистина ли трябваше да кажа на висок глас, че не спя с мъртъвци?
— Опитваш се да ме накараш да ревнувам, но няма да се получи — отвърна Ричард.
— Но го има червейчето на съмнението, Ричард. Знам го. Ти си мой слуга, моят вълк, и знам, че се съмняваш в нея.
— Не се съмнявам в Анита.
Но в гласа му се промъкна защитна нотка, която никак не ми хареса.
— Не съм твоя собственост, Жан-Клод — каза Ричард. — Аз съм втори след водача на глутницата. Идвам и си отивам, когато си поискам. Алфата оттегли заповедите да ти се подчинявам, след като почти ме убиха заради теб.
— Водачът на глутницата ти беше много ядосан, задето оцеля — коментира сладко Жан-Клод.
— Защо водачът на глутницата ще иска Ричард мъртъв? — попитах аз.
Жан-Клод погледна покрай мен към Ричард.
— Не си й казал, че си насред битка за унаследяване?
— Няма да се бия с Маркус.
— Тогава ще умреш. — От устата на Жан-Клод звучеше съвсем просто.
Пейджърът ми отново иззвъня. Същият номер.
— Идвам, Долф — измърморих.
Погледнах към Ричард. Очите му блестяха гневно. Ръцете му бяха свити в юмруци. Бях достатъчно близо, за да почувствам напрежението, което се излъчваше на вълни от него.
— Какво става, Ричард?
Той рязко поклати глава.
— Моя работа, не твоя.