— Мисля, че вече го видях.
Тя хвърли шапката на Каспар през стаята.
— Събличай се.
Прибрах ножа в канията и вдигнах браунинга от килима, където го бе захвърлил Габриел. Бях въоръжена. Не че ми беше помогнало особено.
Каспар стоеше на кушетката. Бялата му кожа бе порозовяла. Очите му блестяха. Ядосан. Засрамен.
— Аз бях принц много преди предците ви да открият тази страна.
Рейна постави брадичка на рамото му, като продължаваше да го прегръща.
— Знаем колко аристократична е породата ти. Бил си принц и толкова голям, лош ловец, толкова непослушно момче, че една вещица те е прокълнала. Превърнала те е в нещо красиво и безвредно. Надявала се е, че ще се научиш как да си нежен и добър. — Тя облиза ухото му, докато прокарваше ръце през перушинестата му коса. — Но ти не си мил и добър. Сърцето ти е точно толкова студено, а гордостта — точно толкова несломима, колкото и преди един век. А сега си свали дрехите и се превърни в лебед за нас.
— Това не ви е нужно заради вампира — отвърна й той.
— Не, направи го за мен. Направи го, за да може Анита да види. Направи го, за да не те нараним двамата с Габриел. — Гласът й ставаше все по-нисък. Всяка следваща дума — все по-премерена.
— Не можете да ме убиете, дори и със сребро.
— Но можем да те накараме да искаш да умреш, Каспар.
Той изкрещя, нисък, дрезгав вик на безсилие. Изправи се рязко и дръпна палтото си. Копчетата се скъсаха и нападаха по килима. Метна палтото в лицето на Рейна.
Тя се разсмя.
Отправих се към вратата.
— О, не си тръгвай още, Анита. Каспар може и да е трън в задника, но наистина е доста красив.
Погледнах назад.
Спортното сако и вратовръзката на Каспар бяха захвърлени на пода. Разкопчаваше бялата си риза с бързи, ядосани движения. В средата на гърдите му имаше ивица бели пера. Нежен и пухкав като великденска патица.
Поклатих глава и продължих към вратата. Не побягнах. Не вървях по-бързо от нормалното. Това бе най-храброто нещо, което направих за цялата вечер.
Глава 27
Взех такси до вкъщи. Стивън остана, за да прави стриптийз или пък да ближе подметките на Жан-Клод. Не бях сигурна кое от двете, както не бях сигурна и дали ми пука. Бях се погрижила да няма неприятности. Това бе най-доброто, което можех да направя. Беше създание на Жан-Клод, а на мен ми стигаше толкова от Господаря на града за една вечер.
Убиването на Гретхен бе едно нещо, измъчването — съвсем друго. Продължавах да си припомням звука от френетично удрящите й ръце. Искаше ми се да вярвам, че Жан-Клод ще я държи заспала, но знаех, че няма да е така. Той беше вампир господар. Те управляваха отчасти чрез страха. Гретхен изглеждаше като доста добра заплаха. Ядосай ме и ще ти причиня това. Поне при мен действаше.
Стоях пред вратата на апартамента си, когато осъзнах, че нямам ключ. Бях дала на Ричард ключовете от колата си, а ключът за жилището висеше на техния ключодържател.
Почувствах се глупаво, застанала в коридора, канеща се да почукам на собствената си входна врата. Тя се отвори, без да съм я докоснала. Ричард стоеше в рамката. Усмихна се.
— Здрасти.
Усетих, че се усмихвам в отговор.
— Здрасти и на теб.
Той отстъпи на една страна, за да ми направи място. Не се опита да ме целуне на вратата както правеше Ози, посрещайки Хариет след работа. Бях доволна. Ритуалът бе твърде интимен. Ако някога го направехме наистина, можеше да ме задява на вратата, но не и тази вечер.
Затвори вратата след мен и почти очаквах да посегне към палтото ми. За свое добро не го направи.
Свалих палтото си и го оставих на кушетката, където е мястото на всички хубави палта. Въздухът в апартамента се изпълваше от топлия аромат на готвено.
— Готвил си — казах аз, не съвсем доволна.
— Реших, че може да си гладна. Освен това, единственото, което имах да правя, бе да чакам. Така че готвих. Запълних времето.
Това го разбирах. Въпреки че никога не би ми хрумнало да готвя, освен ако не бях принудена. Единствените светлини идваха от кухнята. От тъмнината всекидневната приличаше на осветена пещера, не грешах, на масата имаше свещи.
— Това свещи ли са?
Той се разсмя. В звука се долавяше засрамена нотка.
— Твърде старомодно?
— Това е двуместна маса за закуска. Няма как да сервираш на нея изискана вечеря.
— Мислех да използваме плота като бюфет, а на масата да поставим само чиниите. Има достатъчно място, ако внимаваме къде опираме лактите си.
Мина покрай мен и влезе в осветената част. Започна да се размотава с един тиган, като разбъркваше съдържанието му.
Аз просто си стоях на мястото и зяпах кухнята си, наблюдавайки как евентуалният ми годеник приготвя вечеря. Чувствах кожата си стегната и ме сърбеше. Не можех да си поема изцяло въздух. Исках да изляза обратно през вратата. Това беше много по-интимно от целувка на влизане. Той се бе нанесъл и се чувстваше като у дома си.