— Ако някой те заплашва, значи е моя.
Той ме изгледа.
— Не, ти не си една от нас. Няма да те замесвам.
— Мога да се грижа за себе си, Ричард.
Той просто поклати глава.
— Маркус иска да те замеси, ma petite. Ричард отказва. Това е… предмет на спор помежду им. Един от многото.
— Откъде знаеш толкова? — попитах аз.
— Ние, водачите на свръхестествената общност, трябва да се занимаваме един с друг. Заради сигурността на всички.
Ричард само стоеше и го гледаше. За пръв път ми хрумна, че май гледаше Жан-Клод в очите без някакви неприятни последици.
— Ричард, можеш ли да го гледаш в очите?
Очите му се отклониха към мен, след това се върнаха на Жан-Клод.
— Да. Аз също съм чудовище. Мога да го гледам в очите.
Поклатих глава.
— Ървинг не може да го гледа в очите. Не е само до това да си върколак.
— Както аз съм вампир господар, така нашият красив приятел тук е върколак господар. Макар че не ги наричат така. Алфа мъжкари, нали? Водачи на глутници.
— Предпочитам водач на глутница.
— Обзалагам се, че е така — казах.
Ричард изглеждаше наранен, лицето му потъмня като на малко дете.
— Ядосана си ми. Защо?
— Имаш сериозни проблеми с водача на глутницата си и не ми казваш нищо. Жан-Клод непрекъснато намеква, че водачът ти те иска мъртъв. Вярно ли е?
— Маркус няма да ме убие — отвърна Ричард.
Жан-Клод се изсмя. Звукът имаше горчив привкус, сякаш въобще не бе смях.
— Ти си глупак, Ричард.
Пейджърът ми отново иззвъня. Проверих номера и го изключих. Не беше в стила на Долф да ми се обажда толкова пъти един след друг. Ставаше нещо лошо. Трябваше да вървя, но…
— В момента нямам време да чуя цялата история. — Забих пръст в гърдите на Ричард. Обърнах се с гръб към Жан-Клод. Вече беше нанесъл вредата, която възнамеряваше. — Ще ми разкажеш абсолютно всичко за това какво става.
— Не смя…
— Спести си думите. Или ще споделиш този проблем, или повече няма да излизаме.
Изглеждаше шокиран.
— Защо?
— Или ме държиш на тъмно, защото искаш да ме предпазиш, което няма да ми хареса, или имаш някаква друга причина. Дано да е дяволски добра причина, а не някаква глупост, свързана с мъжкото его.
Жан-Клод отново се изсмя. Този път звукът ме обгърна като мек плат, топъл и успокояващ, плътен и мек до голата ми кожа. Разтърсих глава. Смехът на Жан-Клод беше посегателство срещу уединението.
Обърнах се към него и вероятно в погледа ми е имало нещо, защото смехът секна сякаш въобще не бе започвал.
— Що се отнася до теб, можеш да се разкараш. Достатъчно се забавлява тази вечер.
— Каквото и да значи това, ma petite. Красивото му лице бе чисто и безизразно като маска.
Поклатих глава и пристъпих напред. Махах се, имах работа за вършене. Ричард ме хвана за рамото.
— Пусни ме, Ричард, в момента съм ти бясна.
Не го погледнах. Не исках да виждам лицето му. Страхувах се, че ако изглежда наранен, ще му простя всичко.
— Чу я, Ричард. Не желае да я докосваш. — Жан-Клод се беше приплъзнал стъпка по-близо.
— Не се меси, Жан-Клод.
Ръката на Ричард ме стисна нежно.
— Тя не те желае, Жан-Клод. — В гласа му имаше повече гняв, отколкото би трябвало. По-скоро сякаш се опитваше да убеди себе си, а не него.
Пристъпих напред, отърсвайки се от ръката му. Искаше ми се да се протегна и да я хвана, но не го направих. Беше скрил от мен важни неща. Опасни неща. Това не беше разрешено. И което е по-лошо, в някакво тъмно ъгълче на душата си смяташе, че бих могла да се поддам на Жан-Клод. Каква бъркотия.
— Да ви го начукам и на двамата.
— Тоест, досега не си имал това удоволствие? обади се Жан-Клод.
— Не е моя работа да отговарям на този въпрос — отвърна му Ричард.
— Щях да знам, ако беше.
— Лъжец — казах аз.
— He, ma petite. Щях да усетя аромата му върху кожата ти.
Искаше ми се да му фрасна един. Желанието да размажа това красиво лице беше буквално неудържимо. Раменете ми се стегнаха, а ръцете ме заболяха. Но бях по-умна. Човек не се пише доброволец за юмручен бой с вампир. Това значително снижава продължителността на живота.
Пристъпих съвсем близо до Жан-Клод, така че телата ни почти се докосваха. Втренчих се в носа му, което развали част от ефекта, но очите му бяха кладенци, в които човек може да се удави, а аз нямах подобно желание.
— Мразя те. — Гласът ми беше равен от усилието да не изкрещя.
В този момент наистина го мислех. И знаех, че Жан-Клод ще го усети. Исках да го разбере.
— Ма petite…
— Не, вече говори достатъчно. Сега е мой ред. Ако нараниш Ричард Зееман, ще те убия.
— Нима значи толкова много за теб? — В гласа му имаше изненада. Голяма.
— Не, ти означаваш толкова малко.