Алан Лойд проведе телефонен разговор с Дж. П. Морган и се съгласи „Каин и Кабът“ да се включи в групата банки, обединили се, за да спрат главоломния срив в котировките. Уилям не се възпротиви — според него „Каин и Кабът“ носеше отговорността да се присъедини към общите усилия. Ако те се увенчаеха с успех, всички банки щяха да подобрят положението си. На другия ден Ричард Уитни, заместник-директор на Нюйоркската фондова борса и представител на групата банки, съюзили се по предложение на Морган, закупи пакети от акции на стойност трийсет милиона долара. Котировките се позакрепиха. Същия ден бяха продадени дванайсет милиона осемстотин деветдесет и четири хиляди и шестстотин и петдесет акции и следващите два дни пазарът се поуспокои. Всички, от президента Хувър до разсилните в посредническите къщи, бяха убедени, че най-страшното е минало.
Уилям бе успял да разпродаде почти всичките си акции, които притежаваше, и пропорционално личните му загуби бяха по-малки от загубите на банката, разделила се за някакви си четири дни с над три милиона долара — дори Тони Симънс започна да се вслушва в предложенията на младежа. На двайсет и девети октомври — Черния вторник, както по-късно щяха да наричат този ден, котировките отново се сринаха. Бяха продадени шестнайсет милиона шестстотин и десет хиляди и трийсет акции. Всички банки в страната знаеха голата истина: че са неплатежоспособни. Ако всеки от клиентите им тръгнеше да си тегли влоговете или ако самите банки на свой ред си поискаха заемите, цялата банкова система щеше да рухне.
Заседанието на управителния съвет, насрочено за девети ноември, бе открито с минута мълчание в памет на Джон Дж. Рирдън, председател на управителния съвет на „Каунти Тръст“ и един от директорите на „Каин и Кабът“, самоубил се в собствения си дом. За половин месец това бе единайсетото самоубийство на банкер в Бостън — покойникът бе близък личен приятел на Алан Лойд. После председателят на управителния съвет обяви, че „Каин и Кабът“ е изгубила близо четири милиона долара, че Морган се е провалил в опитите да обедини банките и сега всяка трябва да се оправя сама както знае. Почти всички дребни вложители на банката се бяха разорили, повечето големи пък имаха проблеми с плащанията. Пред банките в Ню Йорк вече се трупаха гневни тълпи и се наложи възрастните пазачи да бъдат заменени с униформени полицаи. Алан натърти, че още една такава седмица, и всички ще бъдат пометени. Сетне подаде оставка, но директорите не искаха и да чуят за подобно нещо. Като председател на управителния съвет на голяма американска банка той бе в положение, не по-различно от положението на другите шефове на финансови институции. Тони Симънс също подаде оставка, но и неговата не бе приета. Беше се разминал на косъм с това да наследи Алан Лойд, ето защо Уилям си замълча великодушно. За да излязат от положението, пратиха Симънс в лондонския клон, където да отговаря за инвестициите зад океана. Така нямаше да мъти водата на Уилям, който пък бе назначен за финансов директор, натоварен с всички инвестиции на банката. Той начаса покани за свой заместник Матю Лестър. Този път Алан Лойд дори не вдигна вежда.
Матю прие да се премести в банката на Уилям веднага след Нова година, когато най-рано щеше да го пусне баща му. И банката на Лестър имаше трудности. Затова до идването на Матю Уилям ръководеше сам отдел „Инвестиции“. Зимата на 1929 година се оказа много потискаща за него. Една след друга се разоряваха фирми, малки и големи, управлявани от негови приятели, които той познаваше още от дете. По едно време дори се питаше дали и неговата банка ще оцелее.
По Коледа прекара славна седмица във Флорида — помагаше на Кейт да натовари вещите си в сандъци от чай и да се пренесе в Бостън.
— Нямам много багаж, само онова, което „Каин и Кабът“ ми остави — взе да подмята тя.
Коледните подаръци на Уилям напълниха поредния сандък и Кейт се притесни от щедростта му.