— Какво ли може да ти даде в замяна една бедна вдовица? — попита на шега младата жена.
Младежът отговори, като я грабна, сложи я в последния празен сандък и написа отгоре „Подаръкът на Уилям“.
Завърна се въодушевен в Бостън — надяваше се с престоя му при Кейт да започне по-добра година. Седна в кабинета на Тони Симънс, където се беше пренесъл, и се зае със сутрешната поща — знаеше, че иска или не иска, трябва да проведе обичайните за седмицата две-три заседания, на които щеше да се разглежда ликвидацията на едно или друго търговско дружество. Попита секретарката кого трябва да приеме най-напред.
— Опасявам се, господин Каин, че става дума за поредния фалит.
— А, да, сещам се за случая — рече Уилям. Името не му говореше нищо. — Снощи прегледах папката. Голяма трагедия. В колко часа е насрочена срещата?
— За десет, но господинът вече е тук и чака.
— Чудесно — рече Уилям, — поканете го, ако обичате, и да приключваме по-бързо.
Уилям отвори папката с документите, за да си ги припомни набързо. Името на първоначалния клиент — някой си господин Дейвис Лерой, беше зачеркнато и бе заменено с името на посетителя, дошъл тази сутрин при него: господин Авел Розновски.
Уилям си спомни дума по дума последния си разговор с този Розновски и вече съжаляваше, че изобщо го е водил.
16.
Трябваше да минат три месеца, докато Авел разбере какво пречи на „Ричмънд Континентал“ и защо хотелът е на такава загуба. Дванайсет седмици си отваряше очите на четири, макар да създаваше у персонала чувството, че вечно дреме, и накрая стигна до простичкото заключение, че служителите в хотела крадат печалбата. Бяха разработили система, на каквато Авел не бе се натъквал никога дотогава. Те обаче бяха пропуснали да включат в сметките новия заместник-директор, на когото преди време му се бе налагало да краде от руснаците хляб колкото да остане жив. Авел реши като начало да не допуска някой да се досети за разкритията му — първо трябваше да надзърне във всяко кътче на хотела. Доста бързо схвана, че всеки отдел е усъвършенствал своя система за кражби.
Измамите започваха на регистратурата, където администраторите вписваха в тетрадката само осем от всеки десет гости, а парите, платени в брой от другите двама, си прибираха в джоба. Онова, което вършеха, си бе доста елементарно и ако някой го бе приложил в хотел „Плаза“, щяха да го спипат само за няколко минути и да му покажат вратата. Шефът на администраторите обикновено избираше възрастно семейство, дошло от друг щат колкото да пренощува. После се уверяваше, че старците нямат познати сред бизнесмените в града и просто не ги регистрираше. Ако на другата сутрин семейството платеше в брой, администраторът прибираше парите — никой така и не разбираше, че тези хора изобщо са отсядали някога в хотела. Авел бе убеден, че хотелите са длъжни да регистрират всички гости до последния, както се правеше в „Плаза“.
Системата бе усъвършенствана и в ресторанта. Иска ли питане, шефовете на персонала прибираха, без да им мигне окото, парите, с които случайните посетители плащаха обедите и вечерите. Авел го беше очаквал, но му отне малко повече време, докато провери сметките в ресторанта и се увери, че администраторите на рецепцията са се сдушили с персонала в ресторанта, така че те да не вписват в отчетите сметките на гостите, които не са били регистрирани. Освен това Авел установи, че са обявявани повреди, каквито всъщност няма, че липсва оборудване, че изчезва храна, че се губят чаршафи, дори дюшеци. След като провери много внимателно всеки отдел и продължи да държи всички под око, Авел стигна до извода, че над половината работещи в „Ричмънд“ участват в кражбите и няма отдел, който да не бърка в кацата с меда.
Когато бе постъпил в „Ричмънд“, полякът се бе учудил, че директорът — Дезмънд Пейси, изобщо не забелязва какво се върши под носа му. Реши — както се оказа, погрешно, че от мързел Пейси не обръща внимание какво става. Трябваше да мине известно време, докато Авел се усети, че мързеливият директор всъщност е в дъното на всички кражби, които точно заради това си оставаха незабелязани. Пейси работеше в „Ричмънд“ вече трийсет години. Нямаше хотел във веригата, където по едно или друго време той да не е бил някакъв шеф, ето защо Авел се усъмни, че и в другите хотели положението не е по-розово. За капак Дезмънд Пейси беше личен приятел на собственика на веригата — Дейвис Лерой. Чикагският „Ричмънд“ губеше над трийсет хиляди долара годишно, нещо, което, както Авел знаеше прекрасно, можеше да бъде преодоляно за една нощ, стига половината персонал, воглаве с Дезмънд Пейси, да бъдеше уволнен. Но за трийсет години Дейвис Лерой рядко бе уволнявал някого от подчинените си. Просто си затваряше очите пред проблемите с надеждата, че лека-полека те ще се разрешат едва ли не от само себе си. Поне според Авел работещите в хотела го грабеха най-безогледно, докато не дойдеше време да се пенсионират, нещо, което правеха без всякакво желание.