Младият поляк беше наясно, че ако иска да промени нещата, трябва да поговори открито с Дейвид Лерой, затова в началото на 1928 година отиде на Централната илинойска гара и се качи на експреса за Сейнт Луис, където се прехвърли на влака за Далас. Носеше под мишница доклад от двеста страници, който бе писал цели три месеца в тясната стаичка в пристройката за персонала. Дейвис Лерой изчете от първата до последната страница доказателствата и се вторачи сломен в младия поляк.
— Тези хора са ми приятели — бяха първите думи, които изрече, след като затвори папката. — Някои работят при мен от трийсет години. Е, по хотелите винаги се краде, но сега ти твърдиш, че направо ме грабят зад гърба ми.
— Доколкото мога да преценя, някои го правят вече трийсет години — потвърди Авел.
— Бре, бре, бре! Какво да правя сега? — завайка се тексасецът.
— В състояние съм да спра грабежа, ако отстраните Дезмънд Пейси и ми дадете зелена улица още от утре да започна да уволнявам всички, замесени в кражбите.
— Де да беше толкова просто, Авел!
— Просто е, и още как! — възрази младежът. — Ако не ми разрешите да изпъдя крадците, веднага ще ви връча оставката си — нямам намерение и занапред да работя в хотела с най-престъпното ръководство в Америка.
— Не можем ли просто да понижим Дезмънд Пейси и да го направим заместник-директор? Тогава ще те назнача директор и кражбите ще спрат.
— И дума да не става! — отсече непреклонно Авел. — На Пейси му остават цели две години до пенсия, притиснал е до стената всички работещи в „Ричмънд“ и докато изляза на глава с него, вие или вече ще бъдете мъртъв, или ще сте се разорили, или и двете, защото подозирам, че и останалите ви хотели от веригата са в същото плачевно състояние. Ако искате нещата в Чикаго да се променят, още сега трябва да решите твърдо за Пейси, инак се издънвайте сам.
— Ние, тексасците, се славим с това, че не си кривим душата, но ти, Авел, направо ни удари в земята. Добре, добре, давам ти зелена улица. И честито! Ти си новият директор на „Чикаго Ричмънд“. Чакай само Ал Капоне да научи, че си цъфнал в Чикаго — тутакси ще си плюе на петите и ще довтаса тук, във великия Югозапад, да си гледа спокойствието. Не си мисли, Авел, момчето ми — възкликна Лерой, след като се изправи и потупа по рамото новия си директор, — че съм някакъв черен неблагодарник. Справи се блестящо в Чикаго, оттук нататък ще гледам на теб като на дясната си ръка. Да ти призная, Авел, печеля на фондовата борса толкова много, че дори не съм забелязал загубите. Слава богу, че имам поне един почтен приятел. Защо не ми погостуваш до утре, тъкмо ще го полеем.
— На драго сърце, господин Лерой, но си имам лични причини да пренощувам в хотел „Ричмънд“ в Далас.
— Дано не си взел още някого на мушка.
— Нямам такова намерение, освен ако не се наложи.
Вечерта Дейвис Лерой покани Авел на богата вечеря, полята обилно с уиски, което според него не било нищо друго, освен проява на южняшко гостоприемство. Призна пред Авел и че търси човек, който да оглави цялата верига хотели, така че и той да се порадвал на живота.
— Сигурен ли сте, че искате да назначите някакъв си загубен поляк? — изпелтечи младежът, вече попрекалил с уискито.
— Не ти, Авел, а аз съм загубен. Ако не бе спипал тия крадци, сигурно щях да се разоря. Но сега вече знам истината и заедно с теб ще им духнем под опашката. Така ще ти дам възможност да сложиш отново хотелска верига „Ричмънд“ върху картата.
Авел вдигна с трепереща ръка чашата.
— Да пием за това… и за дългото ни успешно сътрудничество.
— Иди им разкажи играта, моето момче.
Авел отседна под чуждо име в хотел „Ричмънд“ в Далас, като изрично подчерта, че ще остане само една нощ. На сутринта видя как единственият екземпляр от квитанцията, че е платил в брой, потъва в кошчето за отпадъци и това потвърди подозренията му. Служителите на Лерой го грабеха не само в Чикаго. Младият поляк реши първо да оправи нещата в Чикаго — останалите хотели трябваше да почакат. Все пак звънна на Дейвис Лерой и го предупреди, че заболяването е обхванало цялата верига.