Авел се вцепени и пребледня като платно. Почувства се зле.
— Присмиват ми се зад гърба? — повтори и лекият му акцент се засили.
— Ами да — потвърди младата жена. — Сигурно знаеш какъв ти е прякорът в хотела. Чикагския барон.
Авел сякаш онемя.
— Не ме разсмивай! Какво се вкисна такъв? Мен ако питаш, помогна много на татко, знам, че той ти се възхищава, въпреки това обаче няма да се омъжа никога за теб.
Младежът продължи да мълчи.
— „Няма да се омъжа никога за теб“ — повтори накрая той.
— Естествено, че няма. Симпатичен си на татко, но и през ум не би му минало да има за зет човек като теб.
— Извинявай, че те нагрубих — изрече полякът.
— Не си ме нагрубил, Авел. Дай да не говорим повече за това. Ще ме изпратиш ли?
Тя се изправи и тръгна към вратата, Авел обаче продължи да седи като вцепенен. Накрая все пак се надигна и помогна на Мелани да си сложи наметката. Докато вървяха заедно по коридора, му се стори, че куца още повече. Слязоха с асансьора, после спряха такси и той заведе Мелани до общежитието. По пътя и двамата не продумаха. Изпрати я чак до входната врата и й целуна ръка.
— Дано това не означава, че не можем да бъдем приятели — рече младата жена.
— Разбира се, че ще си останем приятели.
— Благодаря, че ме заведе на концерт, Авел. Сигурна съм, няма да ти е трудно да си намериш някоя симпатични млада полякиня, която да се омъжи за теб. Лека нощ.
— Довиждане — отвърна той.
Дори и не подозираше, че над Нюйоркската фондова борса е надвиснала буря, докато един от гостите на хотела не попита дали може да плати с акции. Авел почти не си беше оставил акции, тъй като бе вложил едва ли не всичките си пари в хотелска верига „Ричмънд“, въпреки това се вслуша в съвета на своя брокер и продаде акциите си с малка загуба, спокоен, че повечето му спестявания са инвестирани в безопасните тухли и мазилка. Затова и не следеше всекидневно движението на индекса Дау Джоунс.
През първата половина на годината всичко в хотела вървеше по вода и Авел бе готов да се обзаложи, че както е предвидил, ще завършат 1929-а с печалба над двайсет и пет хиляди долара. Постоянно държеше в течение Дейвис Лерой. Но през октомври, по време на финансовия крах, хотелът бе наполовина празен. В Черния вторник младежът се свърза по телефона с тексасеца. Той бе потиснат и разсеян и така и не пожела да даде съгласието си Авел да уволни част от персонала, нещо, което според младежа не търпеше отлагане.
— Поизчакай — рече Дейвис Лерой. — След седмица ще дойда при вас и тогава ще оправим нещата. Поне ще опитаме.
Последното изречение не допадна никак на Авел.
— Какво има, Дейвис? Мога ли да помогна с нещо?
— Засега не.
Авел бе озадачен.
— Защо просто не ми дадете зелена улица да действам, а когато след седмица пристигнете, ще ви се отчета.
— Де да беше толкова просто, Авел. Не исках да обсъждаме проблемите ми по телефона, но банката ме притиска заради загубите на борсата. Заканват се, че ако не намеря пари да си върна заемите, ще ме принудят да продам хотелите.
Авел се вледени.
— Но ти, момчето ми, не се безпокой — продължи не особено убедително Дейвис. — Другата седмица, когато дойда в Чикаго, ще ти разправя всичко в подробности. Сигурен съм, че дотогава все ще измисля нещо.
Авел чу как Лерой затваря телефона и усети, че е плувнал в пот. Първата му реакция бе да помисли как да помогне на Дейвис. Свърза се с Къртис Фентън и успя да го убеди да му каже кой банкер притиска собственика на хотелска верига „Ричмънд“ — смяташе, че ако се срещне с него, вероятно ще облекчи положението на своя приятел.
През следващите няколко дни разговаря многократно с Дейвис по телефона, за да му съобщи, че нещата вървят на зле и трябва да се вземат мерки, тексасецът обаче говореше все по-разсеяно и все така отказваше да вземе решение. Тогава Авел се видя принуден да действа на своя глава. Накара секретарката да го свърже по телефона с банкера, контролиращ верига „Ричмънд“.
— Кого търсите, господин Розновски? — попита строго някаква жена.
Авел погледна името, което си беше записал, и го повтори твърдо.
— Ще ви свържа.
— Добро утро — рече властно непознатият. — Мога ли да ви помогна с нещо?