— Надявам се. Казвам се Авел Розновски — подхвана притеснено младежът. — Директор съм на хотел „Ричмънд“ в Чикаго. Бих искал да се видя с вас, за да обсъдим бъдещето на верига „Ричмънд“.
— Нямам право да го обсъждам с никого, освен с господин Дейвис Лерой — отсече банкерът.
— Но аз притежавам двайсет и пет на сто от веригата — напомни Авел.
— Тогава някой със сигурност ще ви обясни, че докато не станете собственик на петдесет и едно на сто, нямате право да обсъждате с банката бъдещето на хотелите, освен ако господин Дейвис Лерой не ви упълномощи.
— Но той ми е близък приятел…
— Не се и съмнявам, господин Розновски.
— И се опитвам да му помогна.
— Господин Лерой упълномощил ли ви е да го представлявате?
— Не, но…
— Тогава съжалявам. Би било твърде непрофесионално да продължавам този разговор.
— Страшно ми помогнахте, няма що — тросна се младежът и веднага съжали.
— Щом го възприемате така, ваша работа, господин Розновски. Приятен ден.
„Да те вземат мътните дано!“, помисли Авел и затръшна телефонната слушалка върху вилката, още по-притеснен, задето не знае какво още да стори, за да помогне на Дейвис. Не му се наложи да чака дълго, за да разбере.
На другата вечер срещна в ресторанта Мелани, която за разлика от обикновено не се държеше самоуверено и високомерно и изглеждаше уморена и разтревожена. Авел понечи да я попита дали всичко е наред. После обаче се отказа и когато излезе от ресторанта, за да се върне в кабинета си, видя Дейвис Лерой, който стоеше самичък във фоайето. Беше облечен в карираното сако, с което бе и първия ден, когато Авел бе отишъл при него в „Плаза“.
— Мелани в ресторанта ли е?
— Да — отвърна младежът. — Не знаех, Дейвис, че днес ще идваш в града. Веднага ще ти запазя президентския апартамент.
— Само за една нощ, Авел. По-късно искам да те видя насаме.
— Ама разбира се.
На Авел му притъмня от думата „насаме“. Дали Мелани не се беше оплакала на баща си, дали заради това през последните няколко дни той така и не бе успял да убеди Дейвис да вземе някакво решение?
Тексасецът мина като фурия покрай Авел и влезе в ресторанта, а той отиде на рецепцията да провери дали апартаментът на дванайсетия етаж е свободен. Половината стаи в хотела бяха празни и младежът не се изненада, че президентският апартамент също не е зает. Запази го за своя работодател и чака повече от час на рецепцията. Видя, че Мелани си тръгва — лицето й бе подпухнало, явно беше плакала. След няколко минути от ресторанта излезе и баща й.
— Вземи, Авел, бутилка бърбън — само не ми казвай, че не ти се намира! — и ела при мен в апартамента.
Авел извади от касата в кабинета си две бутилки бърбън и отиде при Лерой в президентския апартамент на дванайсетия етаж. Още се питаше дали Мелани е казала нещо на баща си.
— Отвори бутилката и си сипи един много голям бърбън — подкани го Дейвис Лерой.
Авел отново бе обзет от страх пред неизвестното. Дланите му плувнаха в пот. Нима щяха да го уволнят само защото е поискал ръката на дъщерята на шефа? Вече близо година те с Лерой бяха приятели, при това близки. Не му се наложи да чака дълго, за да разбере за какво става въпрос.
— Изпий си бърбъна.
Полякът изгълта питието на един дъх, тексасецът също пресуши чашата.
— Разорен съм, Авел. — Той замълча, сетне отново напълни чашите и на двамата. — Всъщност е разорена половината Америка.
Авел не каза нищо, отчасти защото не знаеше какво да отговори. Няколко минути двамата се гледаха вторачено, после, след още една чаша бърбън, младежът успя да изрече:
— Но ти все още притежаваш единайсет хотела.
— Притежавах ги — натърти Дейвис Лерой. — Сега вече трябва да говорим в минало време, Авел. Вече не притежавам нито един хотел, миналия четвъртък всичките до последния преминаха във владение на банката.
— Ама как така! Те ти принадлежат, от две поколения са на твоето семейство — възкликна младежът.
— Бяха на моето семейство. Вече не са негови. Сега принадлежат на банката. Не виждам причина да не ти кажа, Авел, цялата истина. В момента същата участ сполита почти всички в Щатите, и малки, и големи. Преди десетина години теглих заем от два милиона долара, гарантирах го с хотелите и вложих парите до последния цент в акции и дялове — все в утвърдени фирми. Увеличих сумата до близо пет милиона, една от причините да не се притеснявам много-много, че хотелите са на загуба — при данъчното облагане намалявах с нея печалбите си от борсата. Сега не мога да се отърва от акциите. Бихме могли да ги използваме за тоалетна хартия в единайсетте хотела. От три седмици се мъча да разпродам каквото мога, но купувачи няма. Миналия четвъртък банката настоя да съм върнел заема. — Авел веднага се сети, че именно в четвъртък бе разговарял по телефона с банкера. — Повечето хора, засегнати от краха на фондовата борса, разполагат само с хартийки, с които не могат да си върнат заемите, в моя случай обаче съм гарантирал заема с единайсетте хотела. Затова, веднага след като котировките се сринаха, ония мръсници от банката ми конфискуваха хотелите. Дадоха ми да разбера, че при първа възможност ще продадат всички хотели.