Младежът скочи от стола.
— По-спокойно, по-спокойно де! Знам, целия ден сте били в Бостън, пък и, което е по-важно, се славите в Чикаго като човек, който изгражда хотели, а не ги подпалва. Някой обаче е драснал клечката и е изпепелил до основи „Ричмънд“, и обзалагайте се на каквото искате, аз обаче ще го пипна, негодникът му с негодник. Но засега да оставим това. — Той се завъртя на стола. — Днес аз черпя, господин Розновски. В бъдеще сигурно ще опра до услугите ви.
О’Мали се усмихна на момичето зад касата, вторачи се възхитен в глезените му и изруга, задето на мода са излезли дългите поли. Връчи на младата жена петдесет цента.
— Задръж рестото, сладурче.
— Голямо мерси — отвърна момичето.
— Това е то, никой не ме обича — завайка се лейтенантът.
Авел прихна за трети път, нещо, което допреди час щеше да му се струва невъзможно.
— Между другото — допълни лейтенантът, когато стигнаха изхода, — онези от застрахователното дружество ви издирват. Вече не помня как му беше името на агента, но все ще ви намери. Само не се бийте, чухте ли. И да се усъмни, че имате пръст в цялата тази работа, никой не може да го вини, нали така? Дръжте ме в течение, господин Розновски. Сигурно ще се наложи да си поговорим пак.
Авел загледа как О’Мали се слива с тълпата зяпачи, после отиде бавно в хотел „Стивънс“ и нае стая за през нощта. Администраторката, която вече бе настанила повечето гости на „Ричмънд“, не успя да прикрие ехидната усмивчица, задето сега при тях е дошъл и директорът на изгорелия хотел. След като се настани, Авел седна и написа на господин Уилям Каин официално писмо, в което изложи всички известни му подробности около пожара и съобщи, че смята да се възползва от неочаквано получената свобода, за да обиколи другите хотели от веригата. Не виждаше смисъл да стои в Чикаго и да се грее на жаравата на „Ричмънд“ с напразната надежда, че някой ще му се притече на помощ и ще го измъкне от батака.
На другата сутрин закуси хубаво — винаги му доставяше удоволствие да се намира в добре управляван хотел — след което отиде при Къртис Фентън в банка „Континентал Тръст“ и му обясни как са се държали в „Каин и Кабът“, по-точно, как се е държал Уилям Каин. Макар да го смяташе за безпредметно, все пак добави, че търси купувач, готов да плати два милиона за хотелска верига „Ричмънд“.
— Пожарът няма да ни помогне особено, но ще видя какво мога да направя — обеща Фентън. Говореше много по-благосклонно, отколкото Авел беше очаквал. — Когато купихте двайсет и петте на сто на госпожица Лерой, ви обясних, че според мен хотелите наистина си струват и сте сключили изгодна сделка. Въпреки финансовия крах не виждам причини, господин Розновски, да променям мнението си. Вече близо две години ви наблюдавам как ръководите хотела и ако зависеше само от мен, веднага щях да ви подкрепя, опасявам се обаче, че банката няма да застане никога зад верига „Ричмънд“. Твърде дълго сме гледали как хотелите са на загуба, за да храним някаква надежда за тяхното бъдеще, а пожарът бе, ще прощавате, последната капка, от която чашата преля. И все пак имам връзки извън банката и ще проверя тук-там дали някой не е готов да ви подаде ръка. Вероятно имате в града повече почитатели, отколкото си мислите, господин Розновски.
След думите на лейтенант О’Мали Авел се бе запитал дали в Чикаго изобщо са му останали приятели. Благодари на Къртис Фентън, слезе при касите и изтегли от сметката на хотела пет хиляди долара. Остатъкът от сутринта прекара в служебната пристройка на „Ричмънд“. Плати на всички от персонала за половин месец напред и им каза, че могат да останат в пристройката най-малко месец или докато си намерят друга работа. После се върна в „Стивънс“, сложи в куфара новите дрехи, които му се бе наложило да купи, тъй като старите бяха изгорели по време на пожара, и тръгна да обикаля останалите хотели от верига „Ричмънд“.
Качи се на буика, който бе купил тъкмо преди краха на фондовата борса, отиде най-напред в Юга и започна от хотела в Сейнт Луис. Отне му близо месец да огледа всички хотели и макар че те без изключение бяха запуснати и работеха на загуба, Авел бе на мнение, че никой не е безнадежден случай. Бяха разположени все на хубави места, някои на най-хубавите в съответния град. Явно старият Лерой бе по-прозорлив от сина си. Младежът провери внимателно застраховката на хотелите — тук всичко беше наред.
Когато накрая пристигна в „Ричмънд“ в Далас, беше сигурен в едно: който купи хотелите за два милиона, ще сключи много изгодна сделка. Искаше му се това да бъде той, тъй като знаеше какво точно да направи, та веригата да започне да печели.