Върна се в Чикаго след близо четири седмици и отново отседна в „Стивънс“, където го чакаха няколко съобщения. Бяха го търсили лейтенант О’Мали, Уилям Каин, Къртис Фентън и някой си господин Хенри Осбърн.
Авел започна от пазителите на закона. След кратък телефонен разговор с О’Мали прие да се срещнат в кафенето на авеню Мичиган. Седна на високия стол с гръб към барплота и докато чакаше лейтенанта, се загледа в овъгления скелет на хотел „Ричмънд“. О’Мали закъсня няколко минути, но не си направи труда да се извини. Разположи се на съседния висок стол и се завъртя, за да е с лице към Авел.
— Защо продължаваме да се срещаме тук? — полюбопитства младежът.
— Длъжник сте ми — отвърна лейтенантът, — а който в Чикаго дължи на О’Мали млечен шейк, няма как да се измъкне, рано или късно му го купува.
Авел поръча два шейка, един двоен и един обикновен.
— Какво установихте? — попита той детектива, докато му подаваше двете червено-бели сламки.
— Момчетата от пожарната се оказаха прави, наистина става дума за умишлен палеж. Задържахме един тип на име Дезмънд Пейси, оказа се, че е бил директор на „Ричмънд“. По ваше време, нали?
— Опасявам се, че да — потвърди полякът.
— Защо „опасявам се“? — учуди се лейтенантът.
— Наложи се да уволня Пейси, фалшифицираше отчетите на хотела. Закани се да ми го върне тъпкано, каквото и да му струвало това. Не му обърнах внимание. През живота си съм получавал какви ли не заплахи, лейтенанте, че да ги взимам присърце, особено пък когато са отправени от мижитурка като Пейси.
— Е, ние ги взехме присърце. Както и застрахователите — казаха ми, че нямало да платят и цент, докато не се докажело, че вие двамата с Пейси не сте се сдушили и не сте подпалили заедно хотела.
— Само това ми липсваше — завайка се Авел. — Откъде сте толкова сигурен, че именно Пейси е драснал клечката?
— Същия ден, когато избухна пожарът, го открихме в отделението за спешни случаи в местната болница. Както го изисква редът, попитахме в болницата дали са приемали хора с тежки изгаряния. По една случайност — както става най-често в полицията, тъй като не всички се раждаме шерлокхолмсовци — жената на един от сержантите навремето е била келнерка в „Ричмънд“ и ни каза, че Пейси е предишният директор на хотела. Дори аз загрях каква е работата. Онзи негодник на бърза ръка пропя — пет пари не даваше дали ще го хванем, явно се вълнуваше само дали е осъществил своята, както се изрази, „касапница“. Допреди малко и аз не знаех на кого си отмъщава, но сега вече е ясно като бял ден. Не че съм особено изненадан. И така, господин Розновски, следствието приключи.
Лейтенантът засмука с гъргорещ звук сламката — да се убеди, че в чашата не е останала и капчица шейк.
— Още един ще пийнете ли?
— Не, този път ще пропусна. Чака ме тежък ден. — Той стана от високия стол. — Успех, господин Розновски. Докажете ли на застрахователите, че не сте забъркан с Пейси, ще си получите парите. Щом делото влезе в съда, ще направя всичко по силите си да помогна. Ще държим връзка.
Авел го изпроводи с поглед. Даде на сервитьорката един долар и излезе навън, вперил поглед в празното пространство, там, където допреди, има-няма месец, се бе възправял хотел „Ричмънд“. После се обърна и потънал в тежки мисли, се върна в „Стивънс“.
Пак имаше съобщение от Хенри Осбърн, който и този път не се беше представил. Съществуваше само един начин Авел да разбере кой е тайнственият непознат. Звънна му по телефона. Оказа се, че това е един от служителите в застрахователно дружество „Грейт Уестърн“, където хотелът беше застрахован. Авел си уговори среща с Осбърн. Щяха да се видят по обяд. После се обади по телефона на Уилям Каин в Бостън и му докладва за състоянието на хотелите от веригата, които е обиколил.
— Нека ви уверя още веднъж, господин Каин, че бих могъл да превърна хотелите от губещи в печеливши, стига банката да ми даде време и да ме подкрепи. Знам, че мога да постигна и в останалите хотели онова, което направих в Чикаго.
— Не се и съмнявам, господин Розновски, но се опасявам, че това няма да стане с пари на „Каин и Кабът“. Разрешете да ви напомня, че разполагате още само с пет дни, през които да намерите купувач. Приятен ден, господине.
— Надут сноб — изруга Авел в глухата слушалка. — Не заслужавам парите ви, защото не съм достатъчно издигнат в обществото, а? Някой ден, негодник с негодник…