Оберкелнерът се върна с листа с менюто. Авел го проучи най-внимателно, учтиво отказа супата и си избра телешко — най-бързият начин да разбере с каква месарница работи ресторантът. Без дори да поглежда менюто, Дейвид Макстън си поръча сьомга. Оберкелнерът забърза към кухнята.
— Сигурно се питате, господин Розновски, защо съм ви поканил на обяд.
— Предполагам, за да ми предложите да оглавя „Стивънс“ — засмя се младежът.
— Напълно прав сте, господин Розновски.
Беше ред на Макстън да се засмее. Авел онемя. Не се окопити дори когато келнерът се появи с количката, с която бе докарал телешкото — изключително крехко и вкусно. Помощник-сервитьорът зачака, вдигнал ножа, за да разреже печеното.
Макстън поръси сьомгата с лимонов сок и продължи:
— След пет месеца директорът се пенсионира подир двайсет и две годишна безупречна служба, скоро след това в пенсия излиза и заместникът му и аз си търся нов цербер.
— Както гледам, хотелът ви не се нуждае от цербер — вметна Авел.
— Винаги съм се стремил да става все по-добър, господин Розновски. Не се задоволявам с постигнатото — уточни Макстън. — Следя внимателно работата ви. Едва след като вие поехте „Ричмънд“, той заприлича на хотел. Дотогава наподобяваше бардак. До две-три години щяхте да конкурирате „Стивънс“, ако някакъв глупак не беше го подпалил.
— Картофи, господине?
Авел вдигна очи и видя много красива сервитьорка. Тя му се усмихна.
— Не, благодаря — отвърна той. — Много съм поласкан, господин Макстън, и от думите, и от предложението ви.
— Според мен ще останете доволен тук, господин Розновски. „Стивънс“ се управлява добре и съм готов като начало да ви плащам по петдесет долара на седмица и две на сто от печалбите. Можете да започнете когато решите.
— Дайте ми няколко дни, през които да обмисля щедрото ви предложение, господин Макстън — рече полякът. — Да ви призная, силно изкушен съм. Но все пак имам да решавам някои проблеми, останали от „Ричмънд“.
— Зелен фасул, господине?
Същата сервитьорка, същата усмивка. Лицето се стори познато на Авел. Той беше сигурен, че е виждал някъде младата жена. Може би беше работила в „Ричмънд“.
— Да, ако обичате.
Изпрати я с поглед. Със сигурност я познаваше отнякъде.
— Защо не отседнете като мой гост няколко дни в хотела? — предложи Макстън. — Така ще видите как работим. Това вероятно ще ви помогне да вземете решение.
— Не е нужно, господин Макстън. Тук съм само от един ден, но вече знам колко добре работите. Лошото е, че вече съм собственик на хотелска верига „Ричмънд“.
Върху лицето на другия мъж се изписа изненада.
— Нямах представа — рече той. — Мислех, че сега хотелите са на дъщерята на Дейвис Лерой.
— Дълго е за разказване — подхвана полякът и обясни на домакина си как се е получило така, че е ставал собственик на акциите на хотелската верига.
— Проблемът е прост, господин Макстън. Всъщност искам да намеря отнякъде тия два милиона и да вдигна на крака хотелите, така че те да конкурират дори „Стивънс“.
— Разбирам — рече Макстън и погледна въпросително празната си чиния.
Келнерът я вдигна.
— Желаете ли кафе?
Същата сервитьорка. Същото познато лице. Това вече не даваше мира на Авел.
— Та какво казвате, че Къртис Фентън от „Континентал Тръст“ търси купувач на веригата ли?
— Да, вече близо от месец — потвърди младежът. — Всъщност днес следобед ще науча дали са намерили, но да ви призная, не съм особено обнадежден.
— Виж ти! Нямах и понятие, че хотелска верига „Ричмънд“ търси кой да я закупи. Бъдете така любезен, съобщете ми решението си, каквото и да е то.
— Разбира се — отвърна Авел.
— Колко време са ви дали от бостънската банка, за да намерите двата милиона?
— Още няколко дни, не след дълго ще ви кажа какво съм решил.
— Благодаря ви — рече Макстън. — За мен, господин Розновски, беше удоволствие да се запознаем. Вече съм сигурен, че ще се радвам да работим заедно.
Той се ръкува сърдечно с младежа.
— Благодаря ви, драги ми господине — каза Авел.
Сервитьорката му се усмихна отново, докато младият поляк излизаше от ресторанта. Той отиде при оберкелнера и го попита как се казва жената.