— Съжалявам, господине, но нямаме право да съобщаваме на клиентите името на никого от служителите. Такъв е редът тук. Ако имате оплаквания, кажете ги на мен, уважаеми господине.
— Нямам оплаквания — рече Авел. — Обратното. Обядът беше отличен.
Сега, откакто му бяха предложили работа, Авел се чувстваше по-спокоен за срещата с Къртис Фентън. Беше сигурен, че банкерът не е намерил купувач, въпреки това се запъти с напета стъпка към „Континентал Тръст“. Радваше се, че ще стане директор на най-добрия хотел в Чикаго. Нищо чудно да го превърнеше в най-прочутия в цяла Америка.
Още щом влезе в банката, го отведоха в кабинета на Фентън. Високият слаб банкер — дали всеки ден се обличаше с един и същ костюм или имаше три еднакви? — го покани да седне и върху обикновено свъсеното му лице грейна широка усмивка.
— Радвам се да ви видя, господин Розновски! Ако бяхте дошли днес сутринта, нямаше да имам какво да ви съобщя, но буквално преди броени минути ми се обади един човек, който проявява интерес към хотелската верига.
Авел трепна от изненада и удоволствие. Известно време мълча, сетне попита:
— Ще ми кажете ли кой?
— Опасявам се, че не мога. Въпросният човек ме помоли в никакъв случай да не разкривам кой е, тъй като сделката ще се осъществи с лична инвестиция, която би могла да създаде конфликт на бизнесинтересите.
— Дейвид Макстън — пророни едва чуто Авел. — Бог да го поживи!
Вместо да потвърди името, Къртис Фентън продължи:
— Както ви обясних, господин Розновски, нямам право да…
— Не се притеснявайте, не се притеснявайте — прекъсна го младежът. — Кога според вас ще бъдете в състояние да ми съобщите какво е решението на господина?
— Засега не знам със сигурност, но до понеделник вероятно ще имам още новини за вас, ето защо, ако случайно имате път насам…
— Ако случайно имам път ли? — възкликна полякът. — Та тук става въпрос за живота ми!
— Тогава да си уговорим среща за понеделник сутринта.
Докато Авел се връщаше по авеню Мичиган към хотел „Стивънс“, започна да ръми. Той се усети, че си тананика „Да пееш под дъжда“. Качи се с асансьора в стаята си и се обади по телефона на Уилям Каин, за да му обясни, че се надява да е намерил купувач, и да го помоли да удължи срока до понеделник. В началото Каин понечи да откаже, после обаче склони.
— Негодник — повтори няколко пъти Авел, след като затвори. — Дай ми малко време, Каин, и тогава ще видиш! Ще има да съжаляваш, задето погуби Дейвис Лерой.
Седна в края на леглото, забарабани с пръсти по таблата и се запита с какво да убие времето до понеделник. Слезе във фоайето на хотела. Сервитьорката, обслужвала го на обяд, също беше там — бяха я пратили в Тропическата градина. Любопитството на Авел надделя и той седна в дъното на помещението. Момичето дойде при него.
— Добър ден, господине — поздрави келнерката. — Желаете ли чай?
Отново познатата усмивка.
— Срещали сме се някъде, нали? — попита полякът.
— Да, срещали сме се, Владек.
Щом чу името, Авел се свъси и поруменя, после в миг си спомни как късата руса коса е била дълга и права, а в премрежените очи се е четяло желание.
— Зофя! Пристигнахме заедно с онзи кораб в Америка! Точно така, ти замина за Чикаго. Какво правиш тук?
— Както виждаш, работя. Искаш ли чай? — попита тя отново и от полския й акцент Авел съвсем се разнежи.
— Ще вечеряш ли с мен довечера? — попита той.
— Не мога, Владек. Забранено ни е да излизаме с посетителите. Направим ли го, веднага губим работата си.
— Аз не съм посетител — натърти Авел. — Аз съм ти стар приятел.
— А кой щеше да дойде и да ме вземе от Чикаго веднага щом се установи! Е, дойде в Чикаго, но не се и сети, че и аз съм тук — укори го Зофя.
— Така е. Извинявай. Вечеряй днес с мен. Само веднъж! — примоли се отново той.
— Ама наистина само веднъж! — склони младата жена.
— Чакай ме в седем часа в „Бръндидж“. Удобно ли ти е?
Зофя пламна. Това вероятно бе най-скъпият ресторант в Чикаго и тя щеше да се притеснява да работи като келнерка там, камо ли да иде на вечеря.
— Не, дай, Владек, да идем на някое по-непретенциозно място.
— Къде? — попита Авел.
— Знаеш ли го ресторант „Сосидж“ на ъгъла на Четирийсет и трета улица?