— При Раклавиче, драги ми господине, а после е освободил Варшава.
— Браво, детето ми. Ала после руснаците събират, уви, многобройна войска, разгромяват Косцюшко и го взимат военнопленник. Онзи ден и моят прапрапрадядо се е сражавал рамо до рамо с него, а по-късно и в легиона на Домбровски, бил се за могъщия император Наполеон Бонапарт.
— И заради заслугите си към Полша е бил удостоен с титлата „барон“, която родът Розновски притежава и до ден-днешен като спомен от онова велико време — отбелязваше важно-важно Владек, сякаш някой ден щеше да наследи титлата.
— Това велико време ще настане отново — проронваше едва чуто баронът. — Дано само го доживея.
На Бъдни вечер селяните, които работеха в имението, идваха със семействата си, за да празнуват заедно. Постеше се, а дечурлигата надзъртаха през прозорците с надеждата да видят първата звезда, знак, че празникът може да започне. Баронът казваше с благ гърлен глас молитвата: „Benedic nobis, Domine Deus, et his donis quae ex liberalitate tua sumpturi sumus“, сетне сядаха на трапезата и Владек си умираше от срам, задето Яшо Кожекевич е толкова лаком и се тъпче като невидял с всяка от тринайсетте гозби, като се почне от борша и се стигне до сладкишите и сливите, а после, както винаги досега, със сигурност ще повръща, докато се прибира през гората към къщи.
След гощавката Владек отиваше при елхата, окичена с плодове и свещи, и раздаваше подаръците на прехласнатите селянчета: кукла за Зофя, ловджийски нож за Йозеф, нова рокля за Флорентина, първия подарък, който Владек се бе осмелил да поиска от барона.
— Наистина не ни е брат, мамо — рече Йозеф на майка си, след като си получи подаръка от Владек.
— Не, не ви е брат, но винаги ще ми бъде син — отвърна жената.
През зимата и пролетта на 1914 година Владек заякна и натрупа още знания. Сетне най-неочаквано през юли учителят германец си тръгна от замъка, без дори да се сбогува, и двете момчета не знаеха защо. Така и не им хрумна да свържат заминаването му с атентата срещу ерцхерцога Франц Фердинанд, който бе извършен в Сараево от студент анархист и за който другият учител им разказа с посърнало лице. Баронът се държеше отчуждено — момчетата пак не знаеха защо. По-младите слуги, любимци на децата, взеха да изчезват един по един и малчуганите пак недоумяваха защо. Мина една година, през която Лев стана още по-висок, Владек — още по-як, и двамата помъдряха.
Една заран през лятото на 1915 година, време на хубави лениви дни, баронът тръгна на дълъг път, та, както се изрази, да сложел в ред делата си във Варшава. Нямаше го цели три седмици и половина, двайсет и пет дни, които Владек отбелязваше всяка сутрин върху календара в стаята си — сториха му се безкрайни. В деня, когато баронът трябваше да се върне, двете момчета отидоха да го посрещнат на гарата в Слоним. Тримата се прибраха, без да продумат дума.
На Владек му се стори, че неговият кумир е уморен и сякаш е остарял, още нещо, което той не проумяваше, а през следващата седмица баронът често си говореше припряно нещо с прислугата, ала млъкваше веднага щом децата влезеха в стаята, странна потайност, накарала ги да се питат с примрели сърца дали неволно не са причина за тези разговори. Владек се притесняваше ужасно да не би баронът да го върне в къщурката на ловеца. И досега усещаше, че е чужд в дома на чужди хора.
Една вечер няколко дни след като се върна, той повика двете момчета в огромната трапезария. Те отидоха на пръсти, толкова се страхуваха. Без всякакви обяснения баронът заяви, че им предстои дълго пътуване. Владек щеше да помни до края на живота си този кратък разговор, колкото и несъществен да му се стори той тогава.
— Драги ми деца — подхвана тихо, с пресеклив глас баронът, — войнолюбците в Германия и в Австро-Унгарската империя настъпват към Варшава и не след дълго ще дойдат и тук.
Владек си спомни едно озадачило го изречение, което учителят поляк и учителят германец си бяха подметнали през последните заредени с напрежение дни, прекарани заедно.
— Това означава ли, че участта на покорените народи в Европа най-сетне е застигнала и нас? — попита той.
Разнежен, баронът го погледна в невинното личице.
— Въпреки че век и половина търпи несгоди и потисничество, народът ни още не е изгубил своя дух — отвърна той. — Според мен съдбата на Полша, точно като и съдбата на Сърбия са заложени на карта, ние обаче сме безсилни да повлияем върху хода на историята. Зависим от трите могъщи империи, с които граничим.