— Не — призна си той, — но ще го намеря. В седем часа.
— В седем, Владек. Ще се радвам много. Между другото, искаш ли все пак чай?
— Не, ще го пропусна.
Тя му се усмихна и се отдалечи. Авел седя още няколко минути и я гледа как сипва от чая на другите гости. Сега беше много по-красива, отколкото я помнеше. Може би времето до понеделник щеше да мине доста бързо?
Ресторант „Сосидж“ събуди у него най-лошите спомени от първите му дни в Щатите. Докато чакаше Зофя, той отпиваше от студената бира и гледаше с професионално неодобрение как келнерите едва ли не подхвърлят чиниите на клиентите. Не знаеше кое е по-лошо — обслужването или кухнята. Зофя закъсня с двайсетина минути и най-после се появи на вратата като извадена от кутийка с тясна жълта рокля, която май бе скъсена с няколко сантиметра, за да е по последна мода, и в която стройното, изваяно тъничко тяло на младата жена изглеждаше още по-съвършено. Тя огледа със сиви очи масите, за да види къде е седнал Владек, и се изчерви, усетила, че другите мъже впиват погледи в нея.
— Добър вечер, Владек — поздрави го на полски.
Авел стана и й предложи стола си, който беше по-близо до камината.
— Радвам се, че успя да дойдеш — отвърна й на английски.
Зофя се постъписа, сетне каза — също на английски:
— Извинявай, че закъснях.
— О, дори не съм забелязал. Ще пийнеш ли нещо, Зофя?
— Не, благодаря.
Известно време и двамата мълчаха, сетне подхванаха в един глас:
— Бях забравил колко си красива… — рече Авел.
— А ти как… — каза Зофя.
Усмихна се свенливо и на него му се прииска да я докосне. Спомни си как преди цели осем години, когато я е видял за пръв път, е усетил същото желание.
— Как е Джордж? — попита младата жена.
— Не съм го виждал от близо две години — отвърна Авел и най-неочаквано се засрами. — Бях много зает тук, в Чикаго, работех в един хотел, после…
— Знам, знам — прекъсна го Зофя. — Подпалиха го.
— Защо не дойде поне веднъж, да ми кажеш едно „здрасти“? — попита полякът.
— Мислех, Владек, че вече не ме помниш, и се оказах права.
— А как ме позна? — поинтересува се той. — Доста съм напълнял.
— По сребърната гривна — отговори непринудено момичето.
Авел си погледна китката и се засмя.
— Гривната ми е помагала неведнъж, а сега явно трябва да съм й признателен, че отново ни събра.
Зофя избягваше погледа му.
— Какво смяташ да правиш сега? Нали вече нямаш хотел, който да ръководиш?
— Търся си работа — отвърна Авел — не искаше да я стряска, че са му предложили да стане директор на „Стивънс“.
— В нашия хотел се освобождава хубаво местенце. Знам го от приятеля си.
— От приятеля си ли? — повтори Авел с болка.
— Да, от него — потвърди младата жена. — В скоро време хотелът ще остане без заместник-директор. Защо не кандидатстваш за мястото? Сигурна съм, имаш всички шансове да те назначат, Владек. Винаги съм знаела, че ще преуспееш в Щатите.
— Може и да кандидатствам — рече Авел. — Благодаря, че си се сетила за мен. А защо твоят приятел не опита?
— Защото няма да го вземат. Той е последна дупка на кавала, помощник-келнер в ресторанта, където работя и аз.
Изведнъж на Авел му се прииска да си разменят местата с него.
— Ще вечеряме ли? — попита той.
— Не съм свикнала да се храня по заведения — обясни Зофя и погледна плахо листа с менюто.
Авел се досети, че тя още не знае да чете на английски и поръча и за двамата.
Младата жена се нахвърли върху блудкавото ядене — не можеше да го нахвали. След отегчената изтънченост на Мелани непринудеността и пламът на Зофя подействаха на Авел като свеж полъх. Двамата си разказаха кой какво е правил в Щатите. Зофя започнала като домашна прислужница, после се издигнала до келнерка в „Стивънс“, където била постъпила преди шест години. Авел също й разправи патилата си. По едно време момичето си погледна часовника.
— Господи, виж колко е часът, Владек! — възкликна тя. — Минава единайсет. Утре съм първа смяна, трябва да съм на линия още в шест часа.
Авел така и не бе усетил кога са минали цели четири часа. На драго сърце би си бъбрил със Зофя чак до сутринта, поласкан от възхитата, която тя не криеше, че изпитва към него.