— Ще те видя ли отново, Зофя? — попита той, докато, хванати под ръка, двамата вървяха към „Стивънс“.
— Стига да искаш, Владек.
Спряха пред задния вход на хотела.
— Аз ще вляза оттук — обясни момичето. — Ако станеш заместник-директор, Владек, ще ти разрешават да влизаш през парадния вход.
— Имаш ли нещо против да ме наричаш Авел? — попита я той.
— Авел ли? — учуди се тя, сякаш опитваше името като нова ръкавица. — Нали се казваш Владек?
— Да, казвах се Владек, ала преди много време. Сега съм Авел Розновски.
— Авел е странно име, но ти отива — отвърна Зофя. — Благодаря ти за вечерята, Авел. Радвам се, че те видях отново. Лека нощ.
— Лека нощ, Зофя — пожела й и той и двамата се разделиха.
Авел я проследи как се скрива през задния вход, после заобиколи бавно сградата и влезе в хотела през предната врата. Най-неочаквано — не за пръв път през живота си — се почувства много самотен.
В събота и неделя често си мислеше за Зофя и за образите, свързани с нея: вонята в четвърта класа на кораба, опашките стъписани имигранти на остров Елис и най-вече кратката им страстна любов в спасителната лодка. Хранеше се само в ресторанта колкото да бъде близо до нея и да проучи приятеля й. Реши, че той сигурно е някой пъпчив младок. Беше убеден, че е пъпчив, надяваше се да е пъпчив. Накрая се оказа, че младежът наистина е с пъпки. За жалост обаче и с пъпките бе най-хубавото момче сред сервитьорите.
Авел смяташе да покани Зофя да поизлязат някъде в събота, но се оказа, че тя е на работа целия ден. В неделя сутринта все пак той я придружи до църквата и заедно с нея заслуша къде с тъга, къде с отчаяние проповедника поляк, който изричаше позабравените слова на молитвата. Стъпваше за пръв път в храм от доста отдавна, от дните, които бе прекарал в замъка в Полша. По онова време още му предстоеше да се нагледа и наслуша на жестокости, заради които сега не можеше да повярва, че изобщо съществува някакво милостиво божество. Беше възнаграден за търпението, проявено в църквата, когато тръгнаха със Зофя към хотела и тя му разреши да я държи за ръка.
— Помисли ли, ще кандидатстваш ли за мястото в „Стивънс“? — попита го тя.
— Утре рано сутринта ще знам какво са решили.
— А, само да знаеш колко се радвам, Авел! Сигурна съм, че от теб ще стане прекрасен заместник-директор.
— Благодаря ти — рече Авел, осъзнал, че двамата говорят за различни неща.
— Искаш ли да дойдеш довечера с мен у моите братовчеди? — попита младата жена. — В неделя вечер винаги ходя у тях.
— Да, ще ми бъде много приятно.
Братовчедите на Зофя живееха на две крачки от ресторант „Сосидж“, в центъра на града. Изпаднаха в див възторг, когато тя се появи с приятел поляк, който на всичкото отгоре караше новичък буик. Семейството, както ги наричаше Зофя, се състоеше от две сестри, Катя и Янина, и от мъжа на Катя Янек.
Авел поднесе на сестрите голям букет рози, после седна и започна да отговаря на полски на всичките им въпроси за плановете му за бъдещето. Зофя очевидно се притесни, но Авел знаеше, че във всяко полско семейство в Щатите ще подложат на същия кръстосан разпит новия приятел на някое от момичетата. Усети, че Янек го гледа завистливо, и се постара да омаловажи онова, което е постигнал от времето, когато е работил в месарницата.
Катя поднесе простичка вечеря от полски гозби, на които преди петнайсетина години Авел сигурно щеше да се нахвърли като невидял. Отказа се да се занимава с Янек — той явно си беше несретник, и насочи всичките си усилия към това да направи добро впечатление на сестрите. Те като че ли го харесаха. Авел нямаше да се учуди, ако харесваха и пъпчивия младок. Не, той надали им беше симпатичен: младежът дори не беше поляк или може би беше, Авел не знаеше дори как се казва и нито веднъж не го беше чувал да говори.
Докато се връщаха към „Стивънс“, Зофя попита с някогашното кокетство, което Авел още не бе забравил, дали е безопасно да кара автомобил и същевременно да държи за ръка жената до себе си. Той се засмя, стисна волана и не махна ръка от него, докато не пристигнаха в хотела.
— Утре имаш ли време да се видим? — попита Авел.
— Надявам се — отвърна младата полякиня. — Сигурно ще се видим, ако дотогава не си ми станал шеф. Успех!
Докато я гледаше как върви към задния вход, той се подсмихна и се запита как ли е щяла да се почувства, ако е знаела какви всъщност ще бъдат последиците от утрешното решение. Не се и помръдна, докато Зофя не се скри зад вратата.