Уилям извади от вътрешния си джоб портфейла, написа чек за петстотин лири стерлинги и мълком го подаде на свещеника.
— Ама аз… О, виждам, обстоятелствата наистина са извънредни, господин Каин — каза изненадан мъжът. Тонът му се бе променил. — Някой от вас бил ли е женен досега?
— Да — потвърди Кейт. — Преди четири години съпругът ми загина при самолетна катастрофа.
— Майко мила, какъв ужас! — завайка се госпожа Туксбъри. — Съжалявам много, не знаех…
— Млъкни, скъпа — прекъсна я божият човек, който в момента се интересуваше от църковния покрив, а не от чувствата на благоверната си. — А вие, господине?
— Не съм се женил никога досега — уточни Уилям.
— Трябва да се свържа по телефона с епископа.
Стиснал чека на младежа, преподобният Туксбъри се шмугна в съседната стая.
Госпожа Туксбъри ги покани да седнат и ги почерпи от сандвичите с краставица. Бъбреше като курдисана, но вместо да я слушат, Уилям и Кейт не сваляха очи един от друг.
Три сандвича време по-късно свещеникът се върна.
— Твърде необичайно, твърде необичайно, но епископът даде съгласието си, при условие, господин Каин, че още утре сутринта известите за брака си в американското посолство, а после, веднага щом се приберете, и на своя епископ в „Сейнт Пол“ в Бостън… в Масачузетс. — Още стискаше чека за петстотин лири стерлинги. — Сега остава само да намерим и двама свидетели — продължи той. — Първият ще бъде жена ми, дано клисарят не си е тръгнал, ще го повикаме за втори свидетел.
— Уверявам ви, още е някъде тук — рече Уилям.
— Откъде сте толкова сигурен, господин Каин?
— Струваше ми един процент.
— Един процент ли? — изненада се преподобният Туксбъри.
— Един процент от покрива на вашата църква — уточни младежът.
Свещеникът поведе по тясната пътека към църквата Уилям, Кейт и жена си и премигна учудено, щом зърна клисаря.
— Както гледам, господин Спроджет се е позадържал на работа… Аз, и да го помоля, бърза да си тръгне, явно си имате подход, господин Каин.
Саймън Туксбъри надяна свещеническите одежди, а клисарят загледа невярващо.
Уилям се обърна към Кейт и я целуна нежно.
— Знам, при тези обстоятелства въпросът ми ще прозвучи доста смешно, но ще се омъжиш ли за мен?
— Мили боже — завайка се преподобният Туксбъри, който за петдесет и седемте години земно съществувание не бе богохулствал нито веднъж. — Само не ми казвайте, че още не сте й поискали ръката.
След четвърт час господин и госпожа Каин си тръгнаха от енорийската църква в Хенли на Темза, графство Оксфордшър. Наложи се госпожа Туксбъри да търси в последния момент венчална халка и тъй като такава не й се намираше, откачи една от халките на пердето в притвора, която стана на Кейт точно по мярка. Преподобният Туксбъри се сдоби с нов покрив, а господин Спроджет — със занимателна случка, която да разказва в кръчма „Зеления човек“, където похарчи почти до последното пени своите пет лири стерлинги.
Щом излязоха от църквата, свещеникът връчи на Уилям лист хартия.
— Два шилинга и шест пенита, ако обичате.
— За какво? — учуди се младежът.
— За брачното свидетелство, господин Каин.
— Роден сте за банкер — усмихна се Уилям и даде на господин Туксбъри половин лира.
Поведе в блажено мълчание младоженката надолу по Хай стрийт. Вечеряха в спокойния ресторант с дъбови греди на странноприемница „Камбана“, строена още през петнайсети век, и малко след девет си легнаха. Докато се качваха по старото дървено стълбище към стаята, администраторът се обърна към портиера и му намигна:
— Ако тези тук са женени, аз към кралят на Англия.
Уилям си затананика „Бог да пази краля“.
На другата сутрин, докато им поправяха колата, господин и госпожа Каин седнаха да закусват. (Ако беше жив, баща му щеше да му обясни, че се е скъсал ремъкът.) Младичкият келнер им сипа кафе.
— Така ли го предпочиташ, скъпа, или да ти капна мляко? — попита невинно Уилям.
Възрастното семейство на съседната маса им се усмихна благо.
— С мляко, ако обичаш — отвърна Кейт, сетне се пресегна и докосна нежно Уилям по ръката.
Той й се усмихна и изведнъж забеляза, че целият ресторант ги гледа.