Върнаха се в хладната пролетна утрин в Лондон, като прекосиха Хенли, прехвърлиха се на другия бряг на Темза и минаха през Баркшър и Мидълсекс.
— Забеляза ли, скъпа, как те гледаше портиерът? — попита Уилям.
— Да. Може би трябваше да му покажеш брачното свидетелство.
— А, не. Само щях да разваля представата му за разпътната американка. Последното, което му се искаше да съобщи довечера на жена си, бе, че всъщност сме женени.
Върнаха се в „Риц“ точно на обяд и администраторът се изненада, че Уилям освобождава стаята на Кейт. По-късно бе чут да подмята:
— Младият господин Каин ми се виждаше възпитано момче. Покойният му баща, много изискан мъж, не би се държал никога по този начин.
Уилям и Кейт се качиха на „Аквитания“, който заминаваше за Ню Йорк, но първо се отбиха в американското посолство в Гровнър Гардънс, за да уведомят консула за новото си семейно положение. Той им връчи предълъг формуляр, който да попълнят, взе им такса от едва лира стерлинга и ги накара да чакат повече от час. Както личеше, американското посолство нямаше нужда от нов покрив. Уилям настоя да минат през „Картие“ на Бонд стрийт, за да купел на Кейт златна венчална халка, тя обаче не искаше и да чуе — за нищо на света не искаше да се раздели с безценната халка за пердета.
В Бостън на Уилям му беше много трудно да работи под ръководството на новия председател на управителния съвет. Новият курс на Рузвелт бе скрепен с невиждана бързина със съответните закони, а Уилям и Тони Симънс така и не можеха да постигнат единодушие дали е препоръчително или не да правят инвестиции. Поне в едно отношение разширението стана неизбежно: малко след като се прибраха от Англия, Кейт съобщи, че е бременна, с което зарадва много и съпруга, и родителите си. Уилям се опита да нагоди работното си време така, че то да отговаря на новата му роля на семеен мъж, ала в топлите летни вечери се налагаше все по-често да се заседява зад писалището в банката. Облечена в рокля за бременни на цветя, Кейт се държеше храбро, бе много щастлива и току отскачаше да провери как върви обзавеждането на детската стая в Червената къща. За пръв път през живота си Уилям установи, че бърза да си тръгне от работа и да се прибере у дома. Ако имаше да върши още нещо, просто грабваше книжата и ги отнасяше в Червената къща. Оттук нататък щеше да го прави постоянно.
У дома се чувстваше щастлив с Кейт и с детето, което очакваха да се роди някъде по Коледа, затова пък в банката се притесняваше все повече за Матю. Той се бе пристрастил към чашката и закъсняваше за работа, без да дава обяснения. След няколко месеца Уилям си даде сметка, че вече не може да разчита на своя приятел. Отпърво не казваше нищо с надеждата, че колкото и да не му е присъщо, Матю се е пропил заради отмяната на сухия режим и скоро отново ще влезе отново в правия път. Това обаче все не ставаше и нещата вървяха от зле към по-зле. Чашата на търпението преля, когато една сутрин през ноември Матю закъсня с цели два часа и заради измъчващия го махмурлук допусна елементарна безсмислена грешка, като направи инвестиция, от която клиентът, вместо да спечели, загуби. Уилям разбра, че е крайно време да хване бика за рогата и да си изясни нещата с Матю. Той си призна грешката и разкаян, се извини. Уилям бе благодарен, че кавгата се е разминала, и тъкмо да покани приятеля си на обяд, когато в кабинета влетя секретарката.
— Жена ви, господине. Закарали са я в болницата.
— Защо? — уплаши се Уилям.
— Заради детето — обясни секретарката.
— Но терминът е чак след шест седмици — не повярва Уилям.
— Знам, господине, ала доктор Маккензи ми се видя твърде разтревожен и настоя да сте отидели час по-скоро в болницата.
Матю, който допреди минути бе доста умърлушен, веднага се окопити и закара Уилям до болницата. В съзнанието и на двамата нахлуха спомени за смъртта на майка му и за мъртвороденото момиченце.
— Да се молим на Бога това да не сполети и Кейт — рече Матю, докато спираше на паркинга пред болницата.
Не се наложи някой да показва на Уилям как да стигне до детското отделение „Ричард Каин“, което Кейт бе открила официално преди половин година. Пред родилното стоеше медицинска сестра, която му каза, че доктор Маккензи е при жена му и че тя е загубила много кръв. Уилям заснова безпомощно напред-назад по коридора и точно както преди години, зачака изтръпнал. Всичко това му бе до болка познато. Сега му се струваше, че изобщо не е съществено дали ще бъде председател на управителния съвет, важното бе да не загуби Кейт. Кога ли за последен път й беше казал „обичам те“? Матю седеше заедно със своя приятел, кръстосваше с него по коридора, стоеше неотлъчно до него, но не проронваше и дума. Нямаше какво да каже. Всеки път, когато от родилното влезеше или изтичваше медицинска сестра, Уилям си поглеждаше часовника. Секундите се превръщаха в минути, минутите — в часове.