През пролетта на 1936 година инвеститорите станаха по-уверени, хората пак започнаха да си внасят парите в банките и Уилям отсъди, че вече е време да опитат отново на фондовия пазар, Тони обаче отхвърли предложението му с написана набързо заповед до всички отдели, одобрена преди това от финансовата комисия. Уилям нахълта като хала в кабинета му и заяви, че ще се махне от банката.
— И дума да не става. Проумей, че открай време съм се стремял да ръководя банката предпазливо и обмислено, просто не искам да рискувам на борсата с парите на хората.
— Да де, но ако и занапред стоим със скръстени ръце и гледаме отстрани, другите банки ще се възползват и ще ни изпреварят. Банки, на които допреди десетина години не сме гледали като на конкуренти, ще ни изместят.
— Ще ни изместят в какво, Уилям? Може би в бързите печалби, но не и като надеждна, сигурна институция с добро име.
— Мен обаче ме интересуват печалбите — сопна се младежът. — Смятам, че е дълг на банката да осигури на вложителите добра възвръщаемост, а не просто да отбива номера.
— Предпочитам наистина да стоя със скръстени ръце, вместо да залагам на карта доброто име, с което под ръководството на дядо ти и баща ти тя се ползва вече близо половин век.
— И дядо ми, и баща ми винаги са търсели възможности да разширят дейността на банката.
— При благоприятни обстоятелства — уточни Тони.
— При всякакви обстоятелства — знаеше си своето младият банкер.
— Защо изобщо вдигаш пушилка, Уилям? Имаш зелена улица да ръководиш както сметнеш за добре своя отдел.
— Друг път имам! Непрекъснато ми връзваш ръцете.
— Дай да бъдем откровени един с друг, Уилям. Една от причините напоследък да съм особено предпазлив е, че вече не може да се разчита на Матю.
— Не набърквай Матю. Пречиш не на него, а на мен. Аз оглавявам отдела.
— Няма как да не набърквам Матю. Де да можех! В крайна сметка аз нося отговорност за работата на всеки тук, а Матю е заместник-началник на най-важния отдел в банката.
— Точно защото съм шеф на въпросния отдел, именно аз нося отговорност за заместника си.
— Не, Уилям, няма как само ти да носиш отговорност, при положение че Матю идва на работа чак в единайсет часа, и то пиян, нищо че двамата сте първи приятели от много време.
— Не преувеличавай.
— Не преувеличавам, Уилям. Вече година банката търпи Матю Лестър и единственото, което ме е спирало да ти кажа колко разтревожен съм, е близкото ти приятелство с него и с родителите му. Виж, неговата оставка ще приема на драго сърце. Един по-силен мъж отдавна да е напуснал. А и приятелите му нямаше да си мълчат.
— И дума да не става — отсече Уилям. — Напусне ли той, напускам и аз.
— Така да бъде, Уилям — рече Тони. — Нося отговорност пред хората, внесли парите си при нас, а не пред приятелите ти от училище.
— Някой ден ще съжаляваш, че си го казал, Тони — закани се младежът, след което излезе с гръм и трясък от кабинета на председателя на управителния съвет и се върне вбесен в своя кабинет.
— Къде е господин Лестър? — подвикна той, докато минаваше покрай секретарката.
— Още не е дошъл, уважаеми господине.
Той погледна отчаян часовника си.
— Веднага щом се появи, му кажете, че искам да го видя.
— На всяка цена, господине.
Както ругаеше, Уилям заснова из кабинета си. За беда всичко, което Тони Симънс му беше казал за Матю, бе вярно. Уилям се опита да си спомни кога е започнало всичко и затърси някакво просто обяснение. Мислите му бяха прекъснати от секретарката.
— Господин Лестър дойде току-що.
Матю влезе доста плахо, очевидно пак го мъчеше махмурлук. През последната година направо се бе състарил, лицето му бе посърнало, по него нямаше и следа от някогашната свежест, присъща на всички, които спортуват. Уилям направо не можеше да го познае. Нима това бе неговият приятел от двайсет години?
— Къде се губиш, дявол те взел?
— Успах се — заоправдава се другият младеж и както никога, се почеса по лицето. — Легнах си доста късно.