— И аз това му казвам — намеси се Кейт. — Ще бъде чудесно, Уилям, ако синът ни стане лекар.
— Повечето лекари, които познавам, знаят да броят само до четири — рече Андрю.
— Освен когато ти пишат сметката — вметна Уилям.
Лекарят прихна.
— Още едно питие, Кейт?
— Не, благодаря, Андрю. Трябва да си тръгваме. Ако постоим още, ще останат само Уилям и Тони Симънс, а те знаят да броят и след четири, нищо чудно цяла вечер да говорим единствено за банки.
— Така си е — рече мъжът й. — Благодаря ти, Андрю, за прекрасната вечер. Между другото, извинявай, чувствам се неудобно, задето Матю се държа така.
— Защо? — учуди се доктор Маккензи.
— Как защо? Не само че се напи, но и досаждаше на всички жени.
— Сигурно и аз щях да правя същото, ако бях на негово място. Никак не му е леко — рече лекарят.
— Не ми казвай, че го оправдаваш само защото не е женен — каза Уилям.
— Не, не го оправдавам, но се опитвам да го разбера. Вероятно и аз щях да се държа донякъде безотговорно, ако и на мен ми се струпа подобно нещо на главата.
— В смисъл? — попита Кейт.
— Божичко! — ахна доктор Маккензи. — Не ви ли е казал? Та той е най-добрият ви приятел.
— Какво да ни е казвал? — възкликнаха в хор и двамата.
Лекарят ги погледна невярващо.
— Я елате в кабинета ми.
Уилям и Кейт го последваха и влязоха в тясно помещение с лавици от пода до тавана, отрупани с медицински справочници, тук-там се виждаха и снимки — някои дори без рамки — от следването на Маккензи в „Корнел“.
— Заповядай, седни, Кейт — покани я той. — Няма да ти се извинявам, Уилям, за онова, което ще ти кажа, тъй като мислех, че си в течение: Матю е тежко болен, страда от болестта на Ходжкин и дните му са преброени. Знае от близо година.
Изгубил дар слово, Уилям се свлече на стола.
— Болестта на Ходжкин ли? — възкликна, след като се поокопити.
— Възпаление и увеличение на лимфните възли, което почти винаги завършва със смърт — поясни доста сухо лекарят.
Уилям поклати невярващо глава.
— Защо ли не ми е казал?
— Познавате се още от училище. Мен ако питаш, Матю е горд човек и не е искал да обременява никого със страданието си. Предпочита да умре в самота, но да не занимава другите с онова, което изживява. От половин година го убеждавам да съобщи на баща си. Ето, престъпих обещанието, което му дадох, и казах на вас, но не мога да допусна да го обвинявате за нещо, над което той няма никаква власт.
— Благодаря ти, Андрю — рече младежът. — Как е възможно да съм бил толкова сляп и глупав?
— Не вини себе си — прикани доктор Маккензи. — Откъде си могъл да знаеш?
— Наистина ли няма надежда? — попита Уилям. — Няма ли клиники, специалисти? Парите не са проблем…
— Не всичко се купува с пари, Уилям. Консултирах се с тримата най-добри специалисти в Щатите и с един в Швейцария. За жалост те потвърдиха диагнозата, а медицинската наука все още не е открила лек за болестта на Ходжкин.
— Колко му остава? — прошепна Кейт.
— Най-много половин година, но по-вероятно Матю ще умре до три месеца.
— Пък аз си въобразявах, че имам неприятности — каза Уилям и се вкопчи в ръката на Кейт, сякаш бе спасителен пояс. — Трябва да тръгваме, Андрю. Благодаря, че ни каза.
— Помогнете му, не жалете сили — прикани лекарят, — но, за бога, проявете разбиране. Оставете го да прави каквото иска. Това са последните месеци не от вашия, а от неговия живот. И не му споменавайте, че съм ви казал.
Двамата се качиха на автомобила и Уилям подкара мълчешком към Червената къща. Веднага щом се прибраха, той звънна на момичето, с което Матю си бе тръгнал от увеселението.
— Търся Матю Лестър.
— Няма го тук — отвърна доста подразнено жената. — Замъкна ме в клуб „Ин енд Аут“, но вече беше мъртвопиян и аз отказах да вляза.
После му затръшна слушалката.
Клуб „Ин енд Аут“. Уилям си спомняше смътно, че е виждал табелата, полюшваща се на метален прът, но къде ли? Провери в телефонния указател, отиде в северния край на града и накрая, след като попита един минувач, намери заведението. Почука на вратата. Резето се дръпна.
— Член ли сте на клуба?
— Не — отсече младежът и подаде през решетките банкнота от десет долара.
Вратата се отвори. Уилям отиде насред дансинга — изглеждаше доста нелепо в строгия костюм с жилетка. Танцуващите, долепени един до друг, го изгледаха и се дръпнаха. Уилям затърси в задименото помещение Матю, него обаче го нямаше. Накрая му се стори, че е познал една от случайните му приятелки от последно време — беше сигурен, че рано една сутрин я е виждал да излиза от жилището му. Кръстосала крака, жената седеше с някакъв моряк в ъгъла. Банкерът отиде при нея.