— Извинете, госпожице — подхвана Уилям.
Тя го погледна, но очевидно не го позна.
— Дамата е с мен. Разкарай се оттук — тросна се морякът.
— Виждали ли сте Матю Лестър?
— Матю ли? — повтори момичето. — Матю чий?
— Казах ти вече, разкарай се! Хайде, чупката — изправи се морякът.
— А си казал още една дума, а съм те проснал на пода!
Бабаитът се бе сблъсквал и преди с такъв гняв и насмалко да се раздели с едното си око. Затова реши да си кротува и си седна на мястото.
— Къде е Матю?
— Не познавам, сладурче, никакъв Матю — уплаши се и момичето.
— Метър и осемдесет и пет, рус, облечен като мен и вероятно пиян до козирката.
— А, за Мартин ли питаш? Тук твоят Матю се представя за Мартин — поотпусна се жената. — Чакай да помисля. С кого ли си тръгна тази вечер? — Тя се извърна към бара и подвикна на бармана: — Ей, Тери, с кого излезе Мартин?
Барманът махна от ъгъла на устата си угасналата недопушена цигара.
— С Джени — отвърна той и пак захапа цигарата.
— Точно така, с Джени — повтори момичето. — Тя е по кратките сеанси. Не стои с мъж повече от половин час, значи скоро ще се върнат.
— Благодаря — рече Уилям.
Чака повече от час на бара, като отпиваше от уискито, разредено с много вода — чувстваше се все по-неудобно тук. Накрая барманът, който все така дъвчеше незапалената угарка, махна към момиче, което тъкмо влизаше.
— Ето я Джени — поясни той.
Матю го нямаше с нея. Барманът повика с ръка момичето. Беше доста привлекателно — тъничко като вейка, дребно, с тъмна коса. Намигна на Уилям и тръгна към него, полюшвайки бедра.
— Мен ли търсиш, пиленце? Е, свободна съм, но тарифата ми е десет долара на половин час, така да знаеш.
— Не, не търся вас — сряза я банкерът.
— Колко мило — подсмихна се Джени.
— Търся мъжа, който е бил с вас, Матю… Мартин де.
— А, Мартин. Толкова е фиркан, че не може да го вдигне и с крик, но си плати като поп десетте долара, винаги си плаща човекът. Много е галантен.
— Къде е сега? — попита нетърпеливо Уилям.
— Откъде да знам! Реши, че тая вечер го няма никакъв, и май си тръгна към тях.
Уилям изхвърча на улицата. Студеният въздух го блъсна в лицето, което му дойде добре — тъкмо се поразсъни. Подкара бавно автомобила към жилището на Матю, като се взираше съсредоточено във всеки, когото подминаваше. Забелязали вторачения му поглед, някои ускоряваха крачка, други пък се опитваха да подхванат разговор. Уилям тъкмо минаваше покрай едно денонощно кафене, когато мерна през покритата с пара витрина своя приятел — провираше се с клатушкаща походка между масите с чаша в ръка. Уилям спря автомобила, влезе в заведението и седна до Матю, сгърбен над разплисканото кафе. Беше толкова пиян, че дори не позна Уилям.
— Аз съм, Матю — рече той и се взря в превития одве мъж.
По страните му се затъркаляха сълзи. Матю вдигна глава и разля още малко от кафето.
— Защо плачеш, мой човек? Гаджето ли те заряза?
— Не, изгубих най-добрия си приятел — отвърна другият младеж.
— А, такава ли била работата! Приятели се намират много по-рядко.
— Знам — рече Уилям.
— Аз пък си имам добър приятел — похвали се, фъфлейки Матю. — Винаги ме е подкрепял, ама днес за пръв път се изпокарахме. Но сам съм си виновен. Подведох го като последния негодник.
— Не, не си го подвел — увери го Уилям.
— Ти пък откъде знаеш! — ядоса се другият мъж. — Не си достоен дори да го познаваш.
— Хайде да се прибираме, Матю.
— Казвам се Мартин — поправи го Матю.
— Извинявай, Мартин, хайде да тръгваме.
— Не. Искам да остана тук. Има едно момиче, което сигурно ще дойде по-късно. Сега вече съм готов.
— Намира ми се хубаво отлежало малцово уиски — взе да го убеждава Уилям. — Защо не дойдеш у нас?
— А у вас момичета има ли?
— Колкото щеш.
— Добре тогава, убеди ме. Ще дойда.