6.
Уилям Каин растеше бързо и всички, които имаха досег с него — в началото главно прехласнати роднини и грижовни слуги, — го смятаха за възхитително дете.
Горният етаж в дома на семейство Каин, строен още през осемнайсети век и разположен на Луисбърг скуеър на Бийкън Хил, беше отделен специално за Уилям и бе задръстен с какви ли не играчки. За новоназначената бавачка бяха обзаведени отделна стая и всекидневна. Етажът се намираше доста далеч и Ричард Каин така и не разбра какво е дете да плаче, тъй като му никне зъбче, какво е да се подмокря и да пищи вироглаво, защото е гладен. Майката на Уилям — Ан, отбелязваше надлежно в родовата книга кога синчето й е издало първия си звук, кога е проходило и проговорило, а също с колко сантиметра е порасло и колко килограма е наддало. Беше изненадана, че тази статистика почти не се различава от статистиката на всяко друго дете, с което тя имаше допир на Бийкън Хил.
Бавачката, повикана чак от Англия, наложи на момчето ред, от който би останал доволен дори кавалерийски офицер прусак. Всеки ден в шест вечерта бащата на Уилям се качваше да го види. Тъй като отказваше да му говори на бебешки език, накрая престана изобщо да общува с него — двамата само се гледаха. Уилям се вкопчваше в показалеца на баща си, в същия, с който той проверяваше отчетите. Ричард си позволяваше да се усмихне. В края на първата година този обичай бе леко видоизменен — вече разрешаваха на момченцето да слиза долу при баща си. Ричард седеше в тапицирания с винена кожа стол с висока облегалка и наблюдаваше как първородният му син пълзи и току се показва иззад крака на някой фотьойл точно когато очакваш най-малко, заради което отсъди, че детето със сигурност ще стане сенатор. Уилям проходи на година и един месец, докато се държеше за пешовете на балтона на баща си. Първата дума, която изрече, беше „тати“ — за всеобщо удоволствие. На това се зарадваха и баба Каин, и баба Кабът, които редовно наминаваха да си видят внучето. Не че тикаха количката, с която разхождаха Уилям из Бостън, но все пак в четвъртък следобед благоволяваха да вървят една крачка зад бавачката и да гледат недоумяващо невръстните деца, на които им липсваше възпитанието на Уилям. Докато другите малчугани хранеха патиците в обществения парк, Уилям успя да заплени лебедите в лагуната край пищния дворец във венециански стил на господин Джак Гарднър.
След като минаха две години, бабите взеха да подмятат — кога тактично, кога недотам тактично, че е крайно време за още едно отроче, та Уилям да не седи сам. Ан се вслуша в препоръката и зачена, ала стъписана, установи, че след като е навлязла в четвъртия месец на бременността, става все по-бледа и се чувства все по-зле.
Усмивката върху лицето на доктор Маккензи помръкна, след като той прегледа корема на обнадеждената бъдеща майка, а когато на шестнайсетата седмица от бременността Ан пометна, той изобщо не се изненада, но не я остави и да се отдаде на мъката. Записа в картона съответната диагноза и рече на младата жена:
— Драга ми Ан, не се чувстваше добре, защото кръвното ти налягане беше много високо и с напредването на бременността сигурно е щяло да се покачва още. За жалост лекарите все още не умеят да противодействат на високото кръвно налягане, за което всъщност не знаем почти нищо, освен че е опасно за всекиго, особено за бременни.
Ан се пребори някак със сълзите и се замисли какво ли й вещае бъдеще без още деца.
— Но следващия път, когато зачена, едва ли пак ще вдигна кръвно, нали? — попита тя така, че лекарят да й отговори с нещо обнадеждаващо.
— Бих се изненадал много, ако не го вдигнеш, драга. Мъчно ми е, че трябва да ти го кажа, но не бих те съветвал да зачеваш отново.
— Нямам нищо против някой и друг месец да съм бледа, стига да…
— Тук не става въпрос за бледост, Ан. Става въпрос, че не бива да излагаш на излишна опасност живота си.
Това бе ужасен удар за Ричард и Ан, и двамата единствени деца главно заради преждевременната смърт на бащите си. И двамата се бяха надявали да създадат семейство, каквото приляга на огромната им къща и съответства на техните отговорности към идното поколение.
— За какво друго е създадена една млада жена? — попита баба Кабът баба Каин.
Никой не отвори повече дума за това и цялото внимание се насочи към Уилям.
Ричард, поел през 1904 година, след смъртта на баща си, ръководството на управителния съвет на банка и тръст „Каин и Кабът“, открай време живееше с делата на банката, която, възправила се на Стейт стрийт като бастион на архитектурната и финансовата стабилност, имаше клонове в Ню Йорк, Лондон и Сан Франциско. Малко след раждането на Уилям последният клон бе създал доста главоболия на Ричард, тъй като по време на голямото земетресение от 1906 година беше рухнал заедно с банки „Крокър Нашънъл“, „Уелс Фаргоу“ и Калифорнийската банка, но не финансово, а в буквалния смисъл на думата. По природа предпазлив, Ричард си беше направил пълна застраховка в „Лойдс“ в Лондон и англичаните, нали си бяха джентълмени, му бяха платили до последния цент, така че той изгради наново клона. Въпреки това цяла година му се налагаше да прекосява надлъж и шир Щатите и да прави доста често четиридневния преход с влак от Бостън до Сан Франциско, за да наглежда строежа. Откри новия клон, разположен на Юниън скуеър, през октомври 1907 година, тъкмо навреме, за да насочи вниманието си към проблемите по Източното крайбрежие. Нюйоркските банки изживяваха известни затруднения, с които по-малките не успяха да се справят, тъй като хората масово си теглеха парите, и бяха притиснати до стената. Дж. П. Морган, легендарният директор на могъщата банка със същото име, покани Ричард в консорциума, създаден, за да се пребори с кризата. Ричард прие, храброто начинание се увенча с успех и трудностите започнаха да се преодоляват, първо обаче се наложи Ричард да прекара доста безсънни нощи.