Уилям прочете доклада още веднъж, за да се увери, че не е пропуснал нещо, пък било то и незначително. Макар на пръв поглед Авел Розновски и Хенри Осбърн да не бяха тясно свързани, и двамата го мразеха, макар и по коренно различни причини, и представляваха потенциална опасност. Уилям изпрати на Томас Коен чек и го помоли всяко тримесечие да му представя доклад. Месеците обаче минаваха, докладите не съдържаха нищо ново и Уилям престана да се безпокои. Явно бе взел твърде на сериозно снимката в „Бостън Глоуб“.
През пролетта на 1937 година Кейт го дари с дъщеря, която кръстиха Вирджиния. Уилям отново се запретна да сменя пеленки и толкова се прехласна по „малката госпожица“, че се налагаше всяка вечер Кейт да се притичва на помощ на дъщеричката си от страх, че мъжът й така и няма да я остави да заспи. Ричард, който сега бе на две и половина години, не се зарадва особено на новия член на семейството, но новото дървено войниче на конче попритъпи ревността.
В края на годината се оказа, че отделът на Уилям в „Каин и Кабът“ е донесъл на банката добра печалба. Младият банкер се бе отърсил от летаргията, обхванала го след смъртта на Матю, и бързо си възвръщаше славата на далновиден играч на фондовата борса. Дори Тони Симънс не му се бъркаше толкова и не го дразнеше постоянно. Въпреки това Уилям тайничко се притесняваше, че ще се наложи да чака още седемнайсет години, докато Симънс излезе в пенсия, за да стане председател на управителния съвет, и се замисли дали да не си потърси работа в друга банка.
Уилям и Кейт редовно гостуваха по веднъж в месеца, в края на седмицата, на Чарлс Лестър в Ню Йорк. През трите години, изминали от смъртта на Матю, старецът съвсем бе грохнал и във финансовите кръгове се мълвеше, че изобщо не се вълнува от работата си и почти не стъпва в банката. Уилям тъкмо вече се питаше колко ли му остава да живее, когато след няколко седмици той наистина почина. Младежът отиде в Ню Йорк за погребението, на което присъстваха като че ли всички, включително вицепрезидентът на Съединените щати Джон Нанс Гарнър. След погребението Уилям и Кейт се качиха на влака за Бостън покрусени. Съзнаваха, че са загубили последния човек, свързвал ги със семейство Лестър.
След около половин година Уилям получи официално писмо от прочутата нюйоркска адвокатска кантора „Съливан и Кромуел“, в което го канеха да присъства на четенето на завещанието. Уилям отиде в кантората на Уолстрийт по-скоро от преданост към семейство Лестър, отколкото от любопитство какво му е завещал Чарлс Лестър. Надяваше се все пак да получи нещо дребно, което да му напомня за Матю и което той да сложи до „Харвардското гребло“, все още окачено върху стената в голямата стая за гости в Червената къща. Искаше да се възползва от възможността и да поднови познанството си с някои представители на рода Лестър, които помнеше още от училище и от университета, когато бе идвал да прекарва ваканциите у своя приятел.
Предната вечер замина за Ню Йорк с наскоро закупения даймлер и отседна в клуб „Харвард“. Четенето на завещанието бе насрочено за десет часа на другата сутрин и когато отиде в кантора „Съливан и Кромуел“, Уилям с изненада видя, че там вече са се събрали към петдесетина души. Щом влезе в малката зала, мнозина се извърнаха към него и той поздрави братовчедите и лелите на Матю, които му се видяха доста остарели. Вероятно и те си мислеха същото за него. Затърси с очи сестрата на Матю — Сюзан. Нея обаче я нямаше. Точно в десет часа Артър Кромуел влезе в помещението, придружен от свой сътрудник, който носеше кафява кожена папка. Всички замълчаха в заредено с надежди очакване. Адвокатът започна, като обясни на събралите се наследници, че по изрично нареждане на господин Лестър завещанието му ще бъде прочетено точно половин година след неговата смърт. Тъй като нямал син, на когото да остави състоянието си, той искал прахът след кончината му да се слегне, преди да бъде огласено последното му желание.